Дуглас Престон - Хищник

Масаго изчака мъжът да го приближи, преди да протегне ръка.

— Генерал Милър?

Генералът пое ръката му и я стисна здраво, по войнишки.

— А вие трябва да сте господин Масаго. — Той се ухили и кимна към изтребителя, който се зареждаше с гориво на стоянката отвън.

— От военноморските, а? Тук не се мяркат много такива.

Масаго нито се усмихна, нито отговори на въпроса. Вместо това попита:

— Всичко ли е готово, генерале?

— Разбира се.

Генералът се обърна и Масаго го последва в празния офис отсреща. Върху металното бюро лежаха няколко папки, значка и малък апарат, който може би представляваше секретна версия на военен сателитен телефон. Генералът взе значката и телефона и ги подаде на Масаго, без да казва нищо. След това вдигна първата папка, върху която се виждаха серия червени печати.

— Тук е.

На Масаго му отне няколко минути да сканира папката. Беше точно това, което бе изискал, радиолокатор, оборудван с радар със синтетична апертура, с мулти и хиперспектрално изобразяване. Той забеляза с одобрение поставянето на негово разположение и на един сателит за инфрачервена фотография SIGINT KX-11.

— Ами хората?

— Група от десет души от Обединената тактическа група, предварително определени от Националния команден център и придадени към един от клоновете на отдел „Операции“ в ЦРУ. Готови са за работа.

— Инструктирани ли са?

— Тези хора нямат нужда от инструктаж, и без това вече работят само в секретни операции. Получили са вашата предупредителна заповед, но тя и без това беше доста обща.

— Съвсем умишлено. В тази мисия има… как да кажа… един необичаен психологичен компонент, за който току-що научавам.

— Какво би могло да бъде това?

— Може би ще се наложи да накараме тези хора да ликвидират няколко цивилни граждани в границите на Съединените американски щати.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попита остро генералът.

— Те са биотерористи и са напипали нещо опасно.

— Виж ти! — Генералът впери немигащ поглед в Масаго. — Тези хора са психологически подготвени за всичко. Но ще ви поискам обяснение…

— Това не е възможно. Достатъчно е, че ви казвам, че проблемът във висша степен засяга националната сигурност.

Генерал Милър преглътна.

— Когато им се даде заповед за патрулиране, ще се наложи това да се каже пряко.

— Генерале, ще постъпя така, както смятам за необходимо. Искам ви уверение, че тези хора са в състояние да се справят със задачата. Обаче от отговора ви започвам да мисля, че може да имам нужда и от по-добър екип.

— Няма да намерите по-добри. Това са най-добрите войници, които имам.

— Ще разчитам на това. Къде е чопърът?

Генералът кимна с прошарената си глава към площадката за кацане.

— Птичката е на стоянката, готова е за излитане.

— MH 60G „Пейв Хоук“?

— Това сте поискали — отвърна ледено генералът.

— Кой е предният авионасочвач?

— Сержант първи клас, Антъни Хит, досието му е в папката.

Масаго изгледа Милър.

— Сержант?

— Поискали сте най-добрите, не тези с най-висок чин — отвърна сухо генералът и след кратка пауза добави: — Да не би мисията да е тук, в Ню Мексико? Щеше да е добре да ни уведомите предварително, ако сте се наканили да правите операция в задния ни двор.

— Тази информация спада към задължително необходимата, генерале — рече Масаго и почти се усмихна. Устните му побеляха.

— Флотският ми екипаж трябва да бъде инструктиран.

— Авиоекипажът и пилотите ще получат координатите на заданието след излитането. Другият екип ще получи патрулните нареждания по пътя за местоназначението.

Генералът не каза нищо, като се изключи неволното стягане на челюстта му.

— Искам транспортен самолет в готовност номер едно, готов да прибере товар до петнайсет тона.

— В какъв обсег? — попита генералът. — Можем да имаме проблеми с горивото.

— Машината да бъде заредена на седемдесет и два процента — каза Масаго и затвори папката, пъхайки я в куфарчето. — Придружете ме до площадката за кацане на хеликоптера.

Той последва генерала през чакалнята, откъдето през една странична врата излязоха върху широка кръгла асфалтова площадка, където вече се виждаха развъртащите се ротори и устремната форма на черен хеликоптер Сикорски „Пейв Хоук“. Източното небе просветляваше и постепенно се превръщаше от синьо в бледожълто. Венера сияеше двайсет градуса над хоризонта и замиращата й светлина изчезваше в сиянието на приближаващия изгрев.