Дуглас Престон - Хищник

Той се размърда, краката му бяха изтръпнали; загледа как се спускат надолу по каньона. От мястото, на което се намираше, може би бе в състояние да се отърве от Бродбент, но ходът бе рискован и тая кучка можеше да се измъкне. Идущият ден щеше да ги пресрещне. Имаше достатъчно подходящи места за устройване на засада.

Хватката беше да не разкрива присъствието си. Ако вярваха, че ги преследва, щеше да му е много по-трудно да ги изненада.

С мерника на пушката си сканира терена напред, като внимаваше да държи лещите извън пряката слънчева светлина; нищо не би го издало по-бързо от проблясването на оптичните лещи. Познаваше добре местността на високите плата — от собствени проучвания и от прекараните часове над картите, с които Корвъс го бе снабдил. Дяволски много му се искаше сега да разполага с някоя от тях. В югозападна посока разпозна големия хребет, известен като Навахо Рим, който се издигаше на осемстотин стъпки височина над околната пустиня. Спомни си, че между хребета и сегашното му местоположение се намираше Еко Бедлендс, надупчен от дълбоки каньони и странни каменни формации, прорязан от огромната пукнатина в земята, позната под името Каньон на тиранозаврите. На двайсетина километра напред „Тревата“ с усилие различи ивица мъгла на хоризонта, крайната точка на Платото на древните. Най-голям от врязалите се в склоновете каньони беше каньонът Хоакин. Той водеше към Лабиринта, където Мадокс бе убил търсача на динозаври и откъдето имаше пряк път към реката.

Това бе пътят, към който се бяха насочили.

Сякаш бе минал век, откакто бе ликвидирал онзи иманяр — беше му трудно да повярва, че са минали само осем дни. Много неща се бяха случили оттогава.

Бележникът беше у него и това бе най-важното. Оставаше да се отърве от проклетите Бродбент. Щяха да тръгнат по пътеката през Навахо Рим, което означаваше, че ще се движат на югозапад през пустошта, почти пресичайки върха на Каньона на тиранозаврите. Там, където няколко второстепенни каньона се събираха в едно, се образуваше свое го рода естествена клапа и те трябваше да преминат през нея.

Той можеше да се отклони на юг, да заобиколи основата на Навахо Рим и да се върне на север, за да ги нападне от засада в началото на онази долина. Трябваше да се движи бързо и за по-малко от час всичко можеше да е свършило.

Изпълзя от позицията си, увери се, че не са го забелязали и се отправи с бърза крачка на юг към стената от пясъчник на Навахо Рим.

Утре сутринта щеше да е на борда на първия самолет за Ню Йорк.

Когато Мелъди Крукшанк тръгна на изток по Седемдесет и девета улица, пред нея се показа сградата на музея; прозорците на високите етажи блестяха ослепително на ранната утринна светлина. Беше се оказало, че не е възможно да спи и бе прекарала по-голямата част от нощта в разходки по един многолюден участък от Бродуей, докато мислите й препускаха. Бе спряла за бургер в денонощна закусвалня някъде близо до Таймс Скуеър и после отново за чай до Линкълн Сентър. Беше дълга нощ.

Тя зави по алеята за служебния вход и погледна часовника си. Осем без петнадесет. Беше свикнала да стои до късно от времето, когато си пишеше дисертацията, но този път беше различно. Умът й бе необичайно хладен и ясен — дори повече от ясен. Тя натисна звънеца на нощния вход и пъхна служебната си карта в четящото устройство.

Прекоси централната ротонда, след което премина през цяла поредица от големи изложбени зали. Преминаването през празния музей рано сутрин, преди останалите да са пристигнали, винаги я ужасяваше, сандъчетата, тъмни и тихи, единственият звук от отекването на стъпките й по мраморния под.

Мина напряко през педагогическия отдел, прокара картата си през слота, за да извика асансьора, изчака го да изтрополи до долу и използва за втори път картата си, за да го насочи към сутерена.

Вратите се отвориха и тя пристъпи в коридора на сутерена. Беше хладен и тих в недрата на музея, непроменим като пещера и винаги я караше да потръпва. Въздухът бе неподвижен и всеки път й се струваше, че в него се носи лек дъх на старо месо.

Тя забърза към лабораторията по минералогия, като отминаваше една подир друга вратите на хранилищата на фосили: динозаври от периодите Триас, Юра, Креда, бозайници от Олигоцена и Еоцена — беше като разходка през еволюцията. Още един завой и тя беше в коридора на лабораторията, блестящи врати от неръждаема стомана водеха към различни лаборатории — „Бозайници“, „Влечуги“, „Насекоми“. Стигна до вратата с надпис „Минералогия“, мушна ключа си, отвори и опипа стената, за да включи осветлението. Флуоресцентните лампи забръмчаха и замигаха.