Дуглас Престон - Хищник

Тя спря. През рафтовете с подредени върху тях образци можеше да види, че Корвъс вече е тук — заспал над бинокуляра, с дипломатическо куфарче отстрани. Какво правеше тук? Но отговорът дойде още със задаването на въпроса: явно бе пристигнал рано, за да провери сам работата й — в неделя сутрин, представете си.

Тя нерешително пристъпи напред и прочисти гърлото си. Той не помръдна.

— Д-р Корвъс? — Този път стъпките й бяха по-уверени. Кураторът бе заспал върху бюрото си, главата му лежеше върху извитата му ръка. Тя го приближи. Беше гледал образец под бинокуляра — трилобит.

— Д-р Корвъс? — Мелъди отиде до масата. Никакъв отговор. В този момент тя усети лека тревога. Да не би да беше получил сърдечен пристъп? Не изглеждаше много вероятно: ами че той бе толкова млад. — Д-р Корвъс? — повтори тя, но гласът й прозвуча като шепот. Заобиколи масата и мина от другата страна, за да погледне лицето му. Дръпна се бързо назад и ахна неволно, с ръка на устата.

Очите на куратора бяха широко отворени, втренчени и замъглени.

Корвъс беше получил сърдечен пристъп. Тя залитна. Знаеше, че трябва да се приближи и да провери китката му дали има още пулс, да направи нещо, дишане „уста в уста“… Но самата идея да го докосне й се стори отблъскваща. Тези очи… ясно беше, че е мъртъв. Тя отстъпи назад и вдигна телефона, после спря.

Нещо не беше наред. Вгледа се в мъртвия куратор, облегнат върху микроскопа, сякаш бе отпуснал уморено глава върху ръката си и бе заспал. Усети, че нещо в сцената не е както трябва и по гърба й плъзнаха студени тръпки. След това осъзна: Корвъс гледаше трилобит.

Тя вдигна фосила и го разгледа. Обикновен трилобит от Каинозойската ера, от онези, дето можеш да си купиш за няколко долара във всеки магазин за сувенири. В музея имаше такива с хиляди. И Корвъс, който бе на прага на най-внушителното палеонтологично откритие на века, бе избрал да разглежда подобно нещо точно в този момент?

Нямаше начин.

Стомахът й се сви от страх. Тя се приближи към шкафа за проби, избра комбинацията за ключалката и дръпна да отвори.

Компактдисковете и пробите, които бе заключила в полунощ, бяха изчезнали.

Тя се огледа и съзря куфарчето на Корвъс. Дръпна го с трепереща ръка, сложи го на масата, отключи го и изсипа съдържанието му.

Нищо.

Всички данни, свързани с динозавъра, бяха изчезнали. Нейните проби, компактдисковете й ги нямаше. Сякаш никога не бяха съществували. Изведнъж си спомни един дребен факт: осветлението беше включено, когато тя влезе в лабораторията. Ако Корвъс бе заспал, докато работи, кой е светнал лампите?

Това не беше сърдечен пристъп.

Имаше чувството, че в стомаха й се е образувала буца лед. Онзи, който е убил Корвъс, можеше да дойде и за нея. Трябваше да се справи със ситуацията изключително внимателно.

Тя вдигна телефона и набра номера на охраната. Отговори й провлачен, ленив глас.

— Обажда се д-р Крукшанк от лабораторията по минералогия. Току-що пристигнах. Д-р Айън Корвъс е тук, в лабораторията, и е мъртъв.

След няколко минути, в отговор на неизбежния въпрос, тя произнесе предпазливо:

— Прилича на сърдечен пристъп.

Лейтенант Уилър стоеше на входа на залата за обсъждане и гледаше как слънцето изгрява над планините. Звуците от песнопенията се носеха от църквата зад него, издигаха се и се стопяваха в пустинния въздух.

Той хвърли фаса от втората си цигара, стъпка го и се изхрачи. Форд още не се беше върнал и нямаше никакви следи от Бродбент. Хернандес слезе долу до джипа да се обади за пореден път. В Санта Фе вече имаха хеликоптер, който се намираше на полицейското летище, бе долетял от Албакърк и бе готов да тръгне, но въздушното пространство продължаваше да остава затворено и никой не знаеше докога.

Той видя Хернандес да излиза от колата и чу как вратата се хлопна. Няколко минути по-късно заместникът му се повлече, пъхтейки по пътеката нагоре. Той улови погледа на Уилър и поклати шава:

— Не е тръгнал.

Уилър изруга.

— Нищо не правим. Да започнем да претърсваме пътищата на Горското.

— Аха.

Уилър хвърли един последен поглед към църквата. Каква загуба на време. Когато Форд се върнеше, той щеше да замъкне този тъй наречен монах до града и да разбере какво, по дяволите, е правил във високите плата. А когато и Бродбент изплуваше, щеше да даде мило и драго да види този милионер ветеринар да дели килия с някой побърканяк и да яде царевичен хотдог за вечеря.

Уилър тръгна надолу по пътеката, следван от Хернандес. Трябваше да си вземат някакви сандвичи и кафе в термоса. Както и кашонче „Марлборо“. Мразеше чувството, че пуши последната си цигара.