Дуглас Престон - Хищник

Той продължи, изпълнен с противоречиви чувства. Коритото изви в дъга срещу стена от пясъчник, оформяйки петнайсетина стъпки висок подмол с формата на полумесец. Форд спря за миг. Наблизо се издигаше самотна хвойна, беше като закована, сякаш зашеметена от горещината. Той пое няколко пъти въздух, като се бореше с импулса да пие вода отново. В горната част на каньона видя, че част от канарата е рухнала и се е образувала гигантска каменна пързалка, камара, висока петстотин стъпки, състояща се от камъни с големината на автомобил.

Точно в тази каменна купчина нещо привлече вниманието му. Гладкото лице на един от камъните бе обърнато под прав ъгъл и върху него падаше полегатата светлина на слънцето. И там, очертан с перфектна яснота, се виждаше отпечатък от стъпка на динозавър — голям динозавър с три пръста и масивна челюст, който, както изглежда бе пресякъл онова, което навремето е било древна тинеста равнина. Форд прехвърли манерката на рамото си и тръгна към основата на каменната пързалка, изпълнен с енергия; цялата му умора се беше изпарила. Беше на вярна следа, буквално и образно казано. Тиранозавърът е бил тук, някъде из този лабиринт от камъни и само Господ знаеше, че това могат да са наистина отпечатъците му.

Точно в този момент Форд чу шума, който можеше да се долови на фона на пълната тишина на заобикалящата го пустиня. Той спря, погледна нагоре, но заради издигащите се скали се откриваше само малка част от небето. Шумът се усили и Форд заключи, че лекото бръмчене идва от малък самолет. Звукът заглъхна нанякъде, преди да успее да види тъмната точица в синьото небе. Той потръпна и се заизкачва по купчината от паднали камъни, за да разгледа отпечатъците по-отблизо. Скалата бе разцепена по дължината на плоскостите и разкриваше вълнообразната повърхност, почти черна на цвят, сравнена с тухлено червеното на пластовете отгоре и отдолу. Той я проследи с очи и откри продължението й като тъмна лента с дебелина около четири инча, която минаваше през заобикалящите формации. Ако това бяха отпечатъци от тиранозавър — а те определено изглеждаха такива, — този тъмен слой бе като маркер, означаващ пласта, където вероятно биха се намирали останките от тиранозавъра.

Форд се спусна и продължи да си проправя път към малкия каньон, но след няколко минути зави и се натъкна на канари, което го накара да се върне обратно. Оттук отново чу звука от малкия самолет, този път по-силно. Вдигна глава, присви очи срещу яркото горещо небе и видя слънчев лъч, отразен от малък самолет, който минаваше почти над главата му. Той заслони очи, но машината изчезна. Форд извади бинокъла си и започна да претърсва небето, докато най-накрая го откри.

В първия момент зяпна от изненада. Беше малък бял самолет без прозорци, с дължина около двайсет и пет стъпки, със закръглен нос и заден двигател. Разпозна го веднага — беше MQ-1A „Предътър“, безпилотен.

Той го проследи с бинокъла, като не преставаше да се чуди какво ли правеха ЦРУ или Пентагонът, че са пуснали да лети високо секретна машина над тази по същество федерална земя. Този „Предътър“, Форд знаеше това, бе оперативната версия на нещо, което се намираше едва на ниво планове, когато той работеше в ЦРУ; беше безпилотен летателен апарат, с независима електронна навигационна система, която му позволяваше да действа самостоятелно извън обсега на дистанционно пилотиране. Това силно намаляваше работното натоварване на оператора, като допускаше операторен екип от трима души с мобилна станция вместо обичайния екип от двайсет човека, разположен на десетметрово ремарке. Форд забеляза, че този безпилотен самолет е въоръжен с две лазерно управляеми ракети „Хелфайър“-С.

Наблюдаваше го как се отдалечава на запад. След това, на около пет километра отдалечение, бавно се развърна и полетя обратно към него. Губеше височина, но бързо набираше скорост. Какво, за бога, ставаше? Продължи да го наблюдава през бинокъла изумен. Сякаш изпълняваше пробна атака.

След като изпусна кълбо дим, Предътърът сякаш подскочи нагоре — бе изстрелял една от ракетите. Изумително — кой или какво можеше да бъде целта тук? Части от секундата по-късно с истински ужас Форд осъзна, че целта бе той.

Мадокс изкачи последния хребет и спря да огледа каньона отдолу. Там два от каньоните се сливаха, за да станат един по-голям, образувайки каменен амфитеатър с равен под от жълт пясък. Той дишаше тежко, беше се лутал насам-натам като прилеп, докато стигне до това място, чувстваше главата си замаяна — дали от адската горещина или от жаждата, не можеше да определи. Избърса потта от челото и врата си и попи внимателно подутите места, където онази кучка го бе одрала. Раната от бръснещия куршум в бедрото му пулсираше болезнено, а слънцето се бе залепило за голия му гръб и той усещаше как изгаря. Но най-голямата му грижа беше водата: сигурно имаше четиридесет градуса, а слънцето висеше точно над главата му. Всичко трептеше в жегата. С всяка минута жаждата го измъчваше все по-силно.