Дуглас Престон - Хищник

Възможно ли бе да преследват някого другиго? Да не би все пак да имаше грешка? Форд допускаше, че е възможно, но това би било грубо нарушение на първото правило на битката: сигурна визуална идентификация на целта. Как би могъл той, в монашеското си расо и сандали, да бъде взет за някого другиго? Преследваше ли ЦРУ специално него за нещо, което знае или е направил? Беше немислимо ЦРУ да иска да убие някой от своите — беше незаконно, разбира се, но главно защото напълно противоречеше на културата на организацията. Дори ако искаха да го убият, нямаше да изпратят струващ четиридесет милиона долара секретен безпилотен апарат по следите му, когато би било много по-просто да го ликвидират в собственото му легло в незаключената монашеска килия и да направят така, че да изглежда като обикновен сърдечен удар.

Нещо друго ставаше тук, нещо наистина странно.

Форд свали расото си, изтръска останалия прах от него и отново го облече. После огледа небето през бинокъла си, но самолетът бе изчезнал. Той отново насочи вниманието си към стръмнините, които бе обстрелвал. Видя прясната оранжева драскотина в по-тъмния пясъчник, от издълбаната в скалата дупка продължаваше да струи пясък и прах. Ако не се бе прикрил навреме в подкопаната стена на каньона, със сигурност сега щеше да е мъртъв.

Форд тръгна надолу с тежки стъпки; ушите му още пищяха. Случилото се току-що бе немислимо, но той започна да съобразява, че е по някакъв начин свързано с динозавърския фосил. Не би могъл да каже точно защо; бе по-скоро предположение, отколкото логически извод. Но нищо друго нямаше смисъл. Какво казваше онази стара максима на Шерлок Холмс? Когато всички други причини са елиминирани, това, което остава, трябва да е истината, колкото и да е невероятна.

По някаква невероятна причина, размишляваше Форд, една правителствена агенция толкова отчаяно е искала да сложи ръка на този фосил и да не остави никакви свидетели, че с била готова да убие един американски гражданин, за да постигне целта си. Но това повдигаше допълнителния въпрос: откъде са знаели, че той търси динозавъра? Единствен Том Бродбент знаеше това.

По времето, когато работеше в ЦРУ, Форд понякога се налагаше да общува с различни под агенции, отряди със специални задачи и „черни отдели“. Последните бяха малки, високо секретни екипи от специалисти, създадени за специфични разузнавателни и изследователски цели, разформировани веднага след разрешаването на съответния проблем. На жаргона на ЦРУ ги наричаха „Черните детективи“. Тези формирования бяха под контрола на Агенцията за национална сигурност, Министерството на външните работи или Пентагона, но в действителност не се съобразяваха с ничии правила. Всичко, свързано с „Черните детективи“ бе засекретено: цел, бюджети, личен състав, самото им съществуване. Някои от тях бяха с толкова високо ниво на секретност, че дори топ офицери от ЦРУ не можеха да получат официално разрешение за досег с тях. Той си спомни за няколкото, с които бе работил: те всички имаха важно звучащи акроними, като например: РГЗТЕИ — „Работна група за термоядрени електромагнитни излъчвания“, ОНОЗД — „Обединен национален отряд за дезинформация“, РГЗЗБ — „Работна група за защита от биооръжия“.

Форд си спомни колко той и колегите му от ЦРУ презираха „Черните детективи“: измислени агенции, които не се отчитат пред никого, ръководени от каубойски типове, които смятат, че целта оправдава средствата — без значение каква е целта и какви са средствата.

Тази ситуация здравата намирисваше на „Черни детективи“.

Имаше дни, когато мъжките тиранозаври влизаха в ритуален бой заради нея. Обикаляха се един друг с ръмжене, разтърсвайки гората с виковете си. След това се втурваха един срещу друг и удряха глави, оттегляха се, изкоренявайки цели дървета, опустошавайки земята под краката си в бясната си страст. От рева им плочите на гърба й и слабините й настръхваха. Когато победителят в борбата накрая я оплождаше, мучейки в триумфа си, нервните й окончания потрепваха в едва потиснатото желание да разпори ухажора си отгоре до долу.

Веднага след това паметта й изчезваше.

За да снесе яйцата, тя се придвижваше на юг до редицата пясъчни хълмове в сянката на планините. Издълбаваше и утъпкваше гнездо в пясъка. След като снесеше яйцата си, покриваше гнездото с мокра гниеща растителност, която запазваше топлината при ферментацията, като често проверяваше температурата с нос и често ги заменяше. Рядко се отдалечаваше от гнездото, като отказваше дори храна в бдителността си. Стремеше се да пази малките си с отмъстителност и да ги отглежда майчински. Беше по-голяма от мъжкарите от своя вид, за да може да опазва малките си от безразсъдната им нужда от месо. Усещанията при това едва ли се доближаваха до понятието любов. Това беше биологична машина, следваща сложна програма, чиято цел бе да запази копията си, като се увери, че яйцата, в които те са заложени, ще оцелеят до съзряването на потомството. Самото усещане за грижа бе за нея неврологично невъзможно. Когато малките стигаха определена големина, започваха да ловуват в стадо, като постепенно разширяваха територията си под диктовката на глада. Именно тогава тя ги оставяше и се завръщаше в старите си територии — тогава те преставаха да съществуват за нея.