Дуглас Престон - Хищник

Трето изследване? Тя обърна страницата и забеляза два други записа, и двата в долната част на страницата, където Корвъс очевидно бе намерил празни редове. Очакваше нещо подобно, но не чак толкова очевидно. Това копеле си беше направило сметката да я обере до шушка най-безсрамно. И каквато беше добродушна и ентусиазирана, тя почти му бе позволила. Отиде в микроскопската зала и прегледа тамошния дневник, като намери подобен брой съмнителни записи. Ето значи какво беше правил през цялото време нощем. Плагиатствал е изследванията й и е подправял дневниците.

Тя усети, че диша тежко. Още от първи клас си мечтаеше да стане учен и докато растеше, винаги бе смятала, че науката е единственото поле на човешка дейност, където хората са алтруисти и работят не за себе си, а за напредъка на познанието. Винаги беше смятала, че именно науката е полето, където уважението се дава за заслуги.

Колко наивно.

Имаше само един начин да запази правото си върху това откритие, като едновременно се спаси от убиеца: да завърши изследванията си и изпревари убиеца с резултатите си. Ако пуснеше резултатите си в онлайн секцията на списанието за палеонтология, те щяха да бъдат рецензирани и публикувани в рамките натри дни. Естествено, щеше да се позове на Корвъс за неговия принос, достатъчно малък впрочем. Той единствено я бе снабдил с образеца. Откъде се беше взел фосилът, от кого бе взет и как Корвъс бе сложил ръка върху него — това не й влизаше в работата. Естествено, щяха да възникнат разногласия. Образецът може да е бил откраднат или дори незаконен. Но нито едно от тези неща не беше същностно за работата й: дали са й образец и тя го е анализирала. Веднъж, след като резултатите се публикуват, необходимостта от това да бъде убита отпадаше от само себе си.

И тогава си осигуряваше мястото в йерархията.

Заел позиция зад големия валчест камък, Мадокс се намести, опъна крака си и го завъртя, опитвайки се да преодолее схващането. Усещаше слънцето като гореща наковалня върху голия си гръб. Потта се стичаше по скалпа, по врата и лицето му и одраскванията го смъдяха. Раната върху бедрото му туптеше яростно — определено беше инфектирана.

Той избърса лице. Езикът му сякаш бе покрит с ръжда, устните му се бяха напукали. Господи, умираше от жажда. Двайсет минути бяха минали, а Бродбент не се появяваха. Той погледна през мерника, обхождайки с очи празния каньон отгоре до долу. Дали не бяха минали по път, за който той не знаеше, или пък бяха намерили вода? Ако случаят бе такъв, те като нищо можеше да са направили завой и да са тръгнали на север към Лейвс. Ако ги беше изпуснал…

В този момент ги видя.

Долепил очи до мерника и с пръст върху горещата извивка на спусъка, той се насили да се успокои и да изчака, докато навлязат в двеста ярдовия обхват. Можеше да види дръжката на пистолета, мушнат в колана на Бродбент. Нямаше да има време да го измъкне, камо ли да стреля с него. А дори и да го направеше, щеше да е напълно безполезно на разстояние двеста ярда.

Той натисна спусъка и даде продължителен откос, напълно автоматичен. Погледна и ги видя — двамата тичаха обратно към каньона. Двамата.

Какво, по дяволите…!

Не беше улучил. Отново допря очи към мерника, проследи жената и даде втори откос, после още един — но куршумите вдигаха напред само пясък, докато плячката му се носеше в зигзаг нагоре по стената на каньона. Щяха да избягат откъм подветрената страна на завоя на каньона.

Той се изправи с вик на безсилие, сложи оръжието на предпазител и се спусна по сипея. След малко спря, коленичи и отново стреля, но това бе глупав изстрел — вече бяха минали от другата страна на каменната стена.

Как можа да не улучи? Какво му ставаше? Опъна ръка и разтвори длан — шокира се, когато видя колко силно трепери. Беше изтощен, жаден, ранен и по всяка вероятност — с температура… но все пак, как можа да не улучи? След това му светна. Не свикнал да стреля под такъв остър ъгъл, явно бе надценил траекторията на куршумите. Трябваше да стреля няколко пъти за упражнение, преди да бърза да се цели.

Както и да е, все още имаше шанс. Стените на каньона бяха отвесни — те се намираха в капан и можеше да ги убие, ако ги стигнеше долу.

Като преметна карабината си през рамо, той се заспуска по сипея и затича подир тях. След минута заобиколи завоя. Забеляза ги на три-четиристотин ярда напред, бягаха, мъжът помагаше на жената. Дори от такова разстояние се виждаше, че тя няма сили. И двамата бързо отпадаха. Нищо чудно: тя не бе яла от трийсет и шест часа, а бяха жадни поне колкото самия него. И като връх на всичко тя накуцваше.