Дуглас Престон - Хищник

— Трудно ми е да повярвам, че учен от музей като този би могъл да се замеси в отвличане, кражба и убийство.

— Когато залозите са достатъчно високи, има хора, които са готови на всичко.

Тя му върна визитната картичка и Том я пъхна в джоба си заедно с шофьорската книжка. Разгледа останалата част от портфейла, след това бързо претърси другите джобове. Намери бележника, извади го и го вдигна.

— Добре, добре, както знаеш — каза Сали.

Той го сложи в джоба си. В малка кожена кесийка, закопчана около кръста на мъжа, откри допълнителни муниции за пистолета. Огледа се — мъжът продължаваше да лежи на земята, там, където го бяха оставили. Пъхна ги в колана си и закопча кесийката около собствения си кръст.

— Наистина ли смяташ, че ще имаш нужда от всичко това? — попита Сали.

— Нашият човек може да е с партньор.

— Не мисля.

— Човек никога не знае.

По мъжа нямаше друго интересно. Том отново опипа пулса му. Едва доловим, но се усещаше. Искаше му се да е мъртъв: щеше да е по-просто. Шокира го, че не може да изпита и най-леко съжаление към този човек.

Карабината му лежеше на няколко крачки и Том я взе, извади празния пълнител и го изхвърли. В кожената кесийка имаше втори, който той изпразни и зареди патроните.

— Да тръгваме.

— Ами той? — погледна го Сали.

— Единственото, което можем да направим за него, е да излезем оттук и да потърсим помощ. Ако кажем истината, пиши го умрял. — Том я прегърна. — Готова ли си?

Хванати ръка за ръка, като се подкрепяха един другиго, те се спуснаха по коритото. След десет минути вървяха в тишина. Том спря изненадан.

Една фигура в расо крачеше срещу тях с вдигнати ръце. Беше монахът — Уайман Форд.

— Том! — изкрещя човекът. — Той жестикулираше възбудено и след като спря за миг, се затича. В същия момент Том чу далечен тътнещ звук и видя странен малък самолет без прозорци и със заоблен сляп нос, да се показва зад ръба на каньона и да прави бавен завой срещу тях.

Мелъди се взираше в екрана на компютъра, по който течаха данните от последния анализ на микросондата. Тя примига няколко пъти, завъртя очи в едната посока, после в другата, опитвайки се да ги фокусира. Странно колко изтощена и възбудена в същото време се чувстваше; главата й звънтеше, сякаш бе прекалила с мартини. Погледна към големия часовник в лабораторията. Четири следобед. Не беше спала почти четиридесет часа.

Тя натисна един клавиш и запази данните. Бе направила всички възможни изследвания на пробата и бе получила отговори на повечето от основните въпроси. Единственият неясен момент си оставаше венерината частица. Бе решила да го изясни, преди да предостави статията си за публикуване онлайн. Иначе някой друг учен щеше да го направи вместо нея, а тя бе толкова близко.

Отдели последната от подготвените проби, сложи я на предметното стъкло и включи поляризационния микроскоп. При 500 пъти увеличение едва ги виждаше — мънички черни точици, разхвърляни тук-там из клетките. Взе пробата и я сложи в хаванче, след което внимателно я натроши, леко я стри с вода до получаването на фина кашица, която изсипа в пластмасова чаша.

После отиде до заключения шкаф и извади бутилка дванадесет процентов разтвор на флуороводородна киселина. Не беше кой знае колко мъдро от нейна страна да борави с толкова опасен химикал — и то такъв, който разтваря стъкло, — след толкова много преживян стрес и липса на сън, но това беше единствената киселина, която бе в състояние да направи онова, което тя искаше: да разтвори напълно заместващия минерал във фосила, без да разяжда въглеродното покритие на венерините частици. Искаше да ги отдели, така че да може да ги погледне в процес на работа, така да се каже.

Тя занесе бутилката до димящия капак и я сложи в зоната, където пишеше: Да се използва само при работа с флуороводородна киселина. След това си сложи защитни очила, ръкавици и ръкавели. Наведе се над капака, включи го и започна да работи, разви капачката и изля малко количество от киселината в специална епруветка, съдържаща препарат от фосила, с ясното съзнание, че дори малка капчица върху кожата й можеше да бъде фатална. Гледаше как се пени и помътнява, определяйки момента за следващата. Когато направи това, бързо разреди в отношение петдесет към едно, за да спре взаимодействието, изля излишното и разреди втори, после трети път, до пълното изразходване на киселината.

Вдигна резултата към светлината и видя тънък слой минерална утайка на дъното на епруветката, в която знаеше, че трябва да има поне няколко частици.