Дуглас Престон - Хищник

Той спря в сянката на една надвиснала скала.

— Пет минути почивка?

— Господи, да.

Седнаха на земята и Том улови ръката на Сали.

— Как се чувстваш?

Тя поклати глава и русите кичури се разпиляха по раменете й.

— Добре съм, Том. А ти?

— Справям се.

Тя опипа с пръсти копринените панталони на костюма му „Господин Ким“ и се усмихна:

— Проработи ли?

— Не биваше да те оставям сама.

— Том, спри да се самообвиняваш.

— Имаш ли представа кой е мъжът, който те отвлече?

— Похвали ми се. Наемен убиец, работи за някакъв куратор в един от музеите на изток. Може да не е образован, но никак не е глупав. — Тя се протегна назад и затвори очи.

— Значи е убил Уедърс, за да вземе бележника, а след това се е върнал за теб. Господи, изобщо не трябваше да ходя в Тъксън, съжалявам…

Сали сложи ръка на рамото му.

— Да оставим извиненията за времето, когато се измъкнем оттук. — Тя млъкна за малко, после продължи: — Мислиш ли, че наистина сме му се изплъзнали?

Том не отговори.

— Ти продължаваш да се тревожиш, нали?

Той кимна и погледът му се спусна надолу към каньона.

— Не ми харесва начина, по който изчезна. Точно както се случи в града на призраците.

— Точно така, изгубил е следите ни.

— Той знае, че ако не ни убие с него е свършено. А това е достатъчно добър стимул.

Сали бавно кимна:

— Наистина не е от онези, дето ще се откажат. — Тя подпря гръб в скалата и отново затвори очи.

— Ще се кача по-високо, за да хвърля един поглед назад.

Том запълзя нагоре по сипея. Но отвъд него не се виждаше нищо, освен празна каменна пустош. До реката оставаха най-малко трийсетина километра, но той имаше смътна представа къде точно се намират. Изруга през зъби и си помисли колко добре щеше да е ако разполагаше с карта; никога не бе навлизал толкова дълбоко в местността на високите плата и нямаше идея какво има между тях и реката.

Върна се надолу и загледа замислено Сали, преди да я докосне. Тя отвори очи.

— По-добре да тръгваме.

Тя изохка, докато й помагаше да се изправи. Тъкмо се канеха да поемат, когато дълбок тътен, който очевидно не бе от гръм, се разнесе над пустошта и отекна странно в каньоните.

Том вдигна поглед:

— Интересно. По небето няма никакъв облак.

Форд лежеше по очи, свит в подветрената страна на скалата, обхванал с ръце главата си, докато оглушителния тътен от изстреляната ракета не заглъхна като стотици гръмотевици, които отекнаха глухо в каньоните. Дъждът от пясък и дребни камъчета продължи, дори след като ехото се разсея. Той изчака всичко да утихне и едва тогава вдигна глава.

Бе обвит в мътен оранжев облак. Закашля се, закри уста с края на расото си и се опита да диша, все още замаян от детонационната вълна. Силата на тътена бе толкова голяма, че изглеждаше сякаш самият звук може да го убие. Но все още беше жив и невредим. Почти не можеше да повярва.

Той се изправи и се облегна на скалата; главата му пулсираше, а ушите му не спираха да пищят. Беше се подслонил в издълбаната пещера в стената на каньона — едно наистина щастливо хрумване. Навсякъде около него се валяха раздробени парчета камък, но надвисналата част на скалата го бе защитила добре. Прахът бавно започна да уляга и оранжевата мъгла премина в мараня. Ноздрите му доловиха странна миризма, странна смесица от стрит на прах камък и кордит. Прахът, уловен между стените на каньона, се носеше бавно и щеше да мине много време, преди да се разсее.

Прахът… Прахът бе сега неговото прикритие. Той щеше да го скрие от хищните очи на видеокамерите на борда на Предътъра, който без съмнение продължаваше да кръжи отгоре, оценявайки нанесените поражения.

Той се върна под закрилата на скалата, когато прахът се разсея напълно, прогонен от недоловимото движение на въздуха. Коленичи, оставайки неподвижен, покрит толкова плътно с прах, че сигурно приличаше на някой от многото камъни наоколо. Все още чуваше бръмченето някъде в небето. Изминаха десет минути, преди звукът да изчезне.

Форд се олюля, изхрачи се и изтупа праха от расото и от косата си, след което изтри лице. Едва сега започваше да схваща непонятността на онова, което току-що се бе случило: този самолет съвършено умишлено се бе целил в него. Но защо?

Сигурно беше грешка. Но дори докато го мислеше, не вярваше, че е така. Много добре знаеше, че секретен безпилотен летателен апарат никога не се изпробва над обществена територия, още повече пък в Ню Мексико, което вече си имаше ракетния полигон „Уайт Сендс“ — най-голямата изпитателна база. Нито пък бе възможно Предътъра да се е измъкнал от ракетния полигон и да е стигнал дотук — нямаше такъв обсег. Въртенето, спускането и стрелбата, които бе осъществил безпилотния апарат, бяха отвъд способността за дистанционно пилотиране: зад този маньовър стоеше някакъв човек — пилот, който можеше да види кой е той и какво прави.