Дуглас Престон - Хищник

Очите му обходиха дълбоката цепнатина на централния каньон. Това бе каньонът, в който Бродбент щеше да се спусне.

Той преглътна, чувстваше устата си така, сякаш бе пълна с остаряло лепило. Трябваше да хвърли в колата си една манерка с вода, преди да тръгне след тях, но сега бе вече твърде късно и освен това знаеше, че жаждата щеше да мъчи Бродбент и онази кучка поне толкова, колкото и него.

Мадокс потърси с поглед по-добра позиция, от която да ги ликвидира. Многото камъни, които се бяха търкулнали от ръбовете на каньона, му даваха предостатъчно възможности. Очите му обходиха сипеите и откриха едно петно, защитено от два гигантски камъка — точно срещу каньона, откъдето щеше да се появи плячката му. Това бе идеалното място за засада, дори по-добро от онова, от което бе убил Уедърс. Но изстрелът му трябваше да е повече от точен: трябваше да убие двама, вместо един, освен това Бродбент бе въоръжен. И като връх на всичко не се чувстваше много добре. Не се канеше да се разтакава повече; стига приказки, стига глупости, убива копелетата и се измъква от тази проклета дупка.

Той пое надолу по хребета, като се хлъзгаше и търсеше да се хване за някой шубрак или жилав стрък пелин, за да запази равновесие. В един момент едра гърмяща змия, скрита в сенките на камъните, внезапно се плъзна пред него и просъска. Той направи широка дъга, за да я заобиколи; беше петата, която виждаше тази сутрин. Стигна до дъното на сухото корито, прекоси го и задрапа по сипея, като междувременно внимаваше да не оставя следи. Спря се пред купчината камъни и се огледа за други гърмящи змии, но не видя никакви. Стоеше под прякото слънце в адската горещина, но за сметка на това му се откриваше отлична гледка към отсрещната страна. Свали карабината си и седна по турски, като я сложи върху коленете си. Провери оръжието набързо, след което — доволен от състоянието му — зае позиция за стрелба. Два обли камъка, допрени в основата си образуваха „V“ — идеално за случая. Подпря дулото върху тях, залегна и се взря през 4х мерника, местейки карабината назад-напред. По-добро поле за стрелба не можеше да се желае: той гледаше право надолу към каньона, от който щяха да се появят, две тънки стени от пясъчник с нищо друго, освен едно плоско легло от пясък между тях. Нямаше прикритие, храсти, нямаше накъде да се бяга, освен обратно в каньона. Вградената скала на мерника му каза, че мишените му ще бъдат на триста и осемдесет метра, когато се покажат от последния завой; той щеше да ги остави да се приближат на още двеста метра, преди да стреля. Щеше да бъде чист изстрел, без коварната намеса на вятъра.

Въпреки болката, Мадокс се усмихна при мисълта за убийството, куршумите щяха да ги изненадат в гръб и кръвта им щеше да опръска пясъка зад тях. Въздухът миришеше на прах и напечени камъни и той почувства, че му се завива свят. Исусе Христе. Затвори очи и започна да повтаря мантрата си, като се опитваше да проясни и фокусира съзнанието си, но жаждата му пречеше да се концентрира. Той отвори очи и отново огледа каньона. Би трябвало да се появят след десетина минути. Бръкна в джоба си и извади бележника; омърлян, мазен, беше изненадващо колко незначителен изглежда. Прелисти няколко страници. Цифри, цифри… явно представляваха някакъв код — а на последната страница се мъдреха два големи удивителни знака. Каквото и да означаваха, то не го засягаше; Корвъс знаеше какво да прави с него. Той го пъхна обратно в джоба си, намести се удобно и попи потта от врата си с носна кърпа. Въпреки изтощението можеше да почувства въздействието на адреналина, онази чистота на вниманието, която идва преди убийство. Цветовете изглеждаха по-ярки, въздухът — по-ясен, звуците — по-отчетливи. Това бе добре. Щеше да му послужи в следващите десет минути.

Провери за последен път карабината, по-скоро за да има с какво да се занимава. Покупката на оръжието бе поизпразнила доста джоба му, но пък си струваше. Той плъзна ръка по дулото, но я дръпна бързо: беше дяволски горещо. Всемогъщи боже.

Напомни си, че не вършеше тази работа за пари, като някакъв наемен убиец. Правеше го, ръководен от по-висши мотиви. Корвъс го беше измъкнал от затвора; и пак той имаше силата отново да го върне там. Това създаваше истинско чувство за дълг у Мадокс.

Но най-висшият мотив бе собственото му оцеляване. Ако не убиеше тези двамата, никой, дори и Корвъс, не можеше да го спаси.

С всяка стъпка Том усещаше все по-силно горещината на пясъка с подметките на италианските си обувки. Пришките му отдавна се бяха спукали и отворените рани се триеха болезнено в иначе меката кожа. Но с усилването на жаждата болката сякаш намаляваше. Бяха отминали няколко големи скални дупки, в които обикновено се задържа вода, но всички бяха празни.