Дуглас Престон - Хищник

Той хвана дръжката на вратата на полицейската кола и тъкмо се канеше да я отвори, когато долови далечно бръмчене във въздуха. Погледна нагоре и видя една черна точка да се материализира в зазоряващото се небе.

— Хей — каза Хернандес, присвил очи, — това не е ли чопърът?

— По дяволите, прилича.

— Преди пет минути ми казаха, че все още е на пистата.

— Идиоти!

Уилър извади последната си цигара и я запали — Фреди, пилотът, винаги носеше със себе си няколко кутии.

— Сега можем да пренесем шоуто на пътя.

Той загледа как хеликоптерът приближава, чувството му за безсилие се изпари. Щяха да прекъснат шибаното парти на онези копелета в каньоните. Да, територията беше голяма, но Уилър бе дяволски сигурен, че акцията се провежда горе в Лабиринта и точно там щяха да се насочат с хеликоптера.

Черното петънце започна да се превръща в нещо по-голямо и Уилър се втренчи в него с нарастващо объркване. Това не беше полицейски хеликоптер, поне не онзи, който бе виждал преди. Беше черен и много по-голям, с два резервоара от двете страни като понтони. С чувство на гадене Уилър схвана какво всъщност става. Затварянето на въздушното пространство, черният хеликоптер. Той се обърна към Хернандес.

— И ти ли мислиш онова, което мисля аз?

— ФБР.

— Именно.

Уилър изруга тихо. Както винаги, федералните не казваха нищо, оставяха местните сили на реда да се препъват като слепи идиоти, след което пристигаха точно навреме за удара и за пресконференцията.

Чопърът се наклони леко, когато приближи, забави и увисна за кацане на паркинга. Наведе се назад, докато се приземяваше и въздушната струя вдигна облаци прах. Перките още се въртяха, когато страничната врата се отвори и един мъж в пустинен камуфлаж с карабина М4 и с раница се показа.

— Какво е това, по дяволите? — измърмори Уилър.

Слязоха още деветима войници, някои от тях натоварени с електронно оборудване и апарати за комуникация. Последен скочи висок мъж, слаб, с черна коса и сухо лице, облечен в анцуг. Осем от мъжете изчезнаха по пътеката към църквата, тичайки един след друг, докато другите двама останаха с мъжа в анцуга.

Уилър дръпна за последно от фаса и го хвърли на земята; издиша и зачака. Тези не бяха дори федерални — поне не от тези, които той знаеше.

Високият мъж се разходи напред-назад и спря пред Уилър.

— Бихте ли се представили, офицер? — произнесе той с неутралния глас на властта.

Уилър отвърна след едно издумкване на сърцето:

— Лейтенант Уилър, полицейски участък Санта Фе. А това е сержант Хернандес. — Той не помръдна.

— Бихте ли се отдалечили от полицейската кола?

Уилър отново изчака малко. След това каза:

— Ако имате полицейска значка, господине, сега е времето да я покажете.

Очите на мъжа примигнаха срещу един от войниците. Онзи пристъпи напред — мускулест хлапак с матроска подстрижка, с розови бузи, изпълнен с чувство за дълг. Уилър познаваше този тип хора още от армията и не ги обичаше.

— Господине, моля, отдръпнете се от превозното средство — каза войникът.

— Кой, по дяволите, си ти, че да ми казваш? — Нямаше да се върже на тези глупости, не и докато не види значките им. — Аз съм детектив лейтенант в отдел „Убийства“ в полицейското управление в Санта Фе и съм тук по служебна работа със съдебно постановление за преследване на беглец. Кой, мътните да ви вземат, ви е дал правото да идвате тук?

Мъжът с анцуга произнесе студено:

— Аз съм господин Масаго от Националната агенция за сигурност на правителството на Съединените американски щати. Този район е обявен за специална оперативна зона, затворен заради извънредни военни мерки. Хората тук са част от смесено подразделение на Делта Форс във връзка с мисия, засягаща националната сигурност.

— Доколкото виждам…

Следващото нещо, което Уилър осъзна беше, че е на земята, свит на две и отчаяно се опитва да си поеме въздух, докато войникът ловко го освобождава от служебното му оръжие. Най-накрая, като дишаше тежко с отворена уста, той успя да напълни дробовете си, гълтайки жадно. Претърколи се и успя да се изправи на ръце и крака, кашляше и храчеше, потискайки с все сила желанието да повърне — мускулите на стомаха му се свиваха болезнено, сякаш бе погълнал заек. Успя да се овладее, стъпи на крака и се изправи в целия си ръст.

Хернандес продължаваше да стои напълно втрещен. Бяха взели и неговото оръжие.

Уилър погледна невярващо, когато един от войниците влезе в круизъра му — неговия круизър! — с отвертка и след малко излезе с радиото, от което висяха кабели. В другата си ръка държеше ключовете на колата.