Дуглас Престон - Хищник

— Оставете портативното си радио, офицер — каза мъжът в анцуга.

Уилър пое нова мъчителна порция въздух, разкопча калъфа и подаде радиото.

— Оставете полицейската си палка, белезниците, спрея, както и останалите оръжия и приборите за комуникация. А така също и другия комплект ключове за колата.

Уилър се подчини. Видя, че Хернандес е подложен на същата процедура.

— Сега ще се изкачим горе до църквата. Вие и офицер Хернандес ще вървите първи.

Уилър и Хернандес тръгнаха по пътеката към църквата. Когато минаха покрай Залата за обсъждания, Уилър забеляза, че манастирският лаптоп лежи в мръсотията до вратата, разбит на парчета; до него се търкаляха разбита сателитна чиния и кабели. Уилър зърна войниците да се занимават с нещо вътре, подреждаха електроника. Един от тях бе на покрива, инсталираше много по-голяма чиния.

Те влязоха в църквата. Църковното пеене бе спряло и всичко бе тихо. Монасите стояха скупчени в един ъгъл, охранявани от двама командоси. Един от командосите направи жест към Уилър и Хернандес да се присъединят към тях.

Мъжът в спортния анцуг пристъпи пред стихналата група от монаси.

— Аз съм господин Масаго от Националната агенция за сигурност на правителството на Съединените американски щати. Ръководим специална операция в този район. Заради собствената си сигурност от вас се иска да останете тук, в това помещение, без комуникации с външния свят, докато всичко приключи. Двама войници ще останат при вас, за да се грижат за удовлетворяване на потребностите ви. Операцията ще трае между дванадесет и двадесет и четири часа. Всички удобства, от които се нуждаете, са налице: баня, вода, малък кухненски бокс и храна в хладилника. Извинявам се за безпокойството.

Той кимна към Уилър и посочи една странична стая. Уилър го последва вътре. Мъжът затвори вратата и се обърна, след което заговори кротко:

— А сега, лейтенант детектив, бих искал да чуя всичко за причината, поради която сте тук, както и кой е беглецът, за когото споменахте.

Слънцето бе изгряло преди часове и скритата долина се бе превърнала в мъртва зона, каменен ад, който излъчваше сипещата се отгоре жарава на слънцето. Форд се движеше по сухото корито и си мислеше, че името „Дяволското гробище“ изглежда през деня дори още по-подходящо, отколкото му се бе сторило по здрач.

Той седна на един камък, разкопча манерката си и отпи малка глътка. С голямо усилие си наложи да не пие повече. Завъртя капачето и вдигна манерката, преценявайки, че останалата вода е около литър. Разгъна върху една гладка скала картата си, която вече бе започнала да се къса по ръбовете и извади парче молив. Подостри края му с джобното си ножче и си отбеляза поредния четириъгълник, чието претърсване не бе довело до нищо.

Чувството, че е съвсем близо до откриването на фосила, бе започнало да избледнява в суровата реалност на пейзажа, който бе пребродил. Три големи каньона и други, по-малки, се събираха и образуваха абсолютен каменен хаос — мъртва земя, подкопавана от ерозия, помитана от наводнения, обливана от порои. Сякаш Господ я бе използвал като работно ателие за сътворението, и бе оставил тук пясъка и камъка, които не би могъл да използва за нищо друго.

И като връх на всичко Форд не бе забелязал и следа, от какъвто и да е фосил — дори и най-малкото вкаменено парченце дърво, толкова разпространено навсякъде из високите плата. Това бе един безжизнен пейзаж в пълния смисъл на думата.

Той разклати манерката отново, помисли си, че не му пука, отпи още една глътка и погледна часовника си. Десет и половина. Беше претърсил половината долина. Оставаше другата половина, както и няколко странични каньона и края на проломите — най-малко още един ден работа. Но не би могъл да свърши, докато не намери вода; а бе повече от ясно, че в това дяволско място вода няма. Ако не искаше да умре от жажда, трябваше да тръгне да търси река не по-късно от утре сутрин.

Той сгъна картата, преметна манерката през рамо и тръгна, като свери крачка с компаса си, използвайки като земна маркировка една канара от пясъчник, която се бе отцепила от стената на каньона и се бе наклонила под опасен ъгъл. Стъпваше тежко по гладкия пясък, прекоси още един пресъхнал воден басейн, под сандалите му се вдигаше бял алкален прах. Тази сутрин бе хапнал съвсем малко — няколко лъжици грухан овес, сварен в тенекиеното канче — и сега чувстваше стомаха си празен. Краката го боляха, по стъпалата му бяха излезли пришки, а очите му бяха зачервени от праха. На едно определено ниво Форд намираше за добре дошло това обезсилване на плътта, отказът от телесен комфорт. Самото разкаяние бе успокоително. От друга страна, имаше точка, където дискомфортът, стигнал твърде далеч, се превръщаше в непозволен лукс. Точно сега бе навлязъл в опасната зона, район, в който нямаше място за злополука или грешка. Един счупен крак, или дори навехнат глезен, би означавало смъртна присъда: с толкова малко вода щеше да умре, преди да са се опитали да го спасят. Но това не бе нещо ново; бе поемал далеч по-лоши рискове в живота си.