Дуглас Престон - Хищник

Той погледна часовника си. Четири. Изглежда никой не бе останал да чисти — Сали беше сама. По всяка вероятност нямаше да излезе, както бе направила миналия път. След такъв дълъг ден трябваше да е уморена. Щеше да влезе вътре и да си почива, може би да си вземе душ.

С тези интересни мисли в главата той проследи как последният пикап напуска алеята сред сивкав прах. Бавният облак се издигна и изчезна в златната следобедна светлина и всичко утихна. Той я гледаше как пресича двора, понесла в ръце юзди и оглавници. Беше направо разбиваща в тези ботуши за езда, джинси и бяла риза, с дългата руса коса, която се сипеше по гърба й. Тя се насочи към обора и влезе вътре — можеше да я чуе как ходи насам-натам, закачва такъмите, говори на конете. В един момент се оказа на не повече от няколко стъпки от него — разделяше ги само паянтовата дървена стена. Но сега не беше моментът; щеше да я хване вътре в къщата, където ограниченото пространство би приглушило всички звуци. Въпреки че най-близката съседска къща се намираше на четиристотин метра оттук, звукът се разнасяше и човек никога не знаеше кой се разхожда или язди наоколо.

Той чу, че нещо става в обора, конете пръхтяха и риеха, до слуха му достигна стържене на лопата, мърморене. Десетина минути по-късно тя излезе с бърза крачка и влезе в къщата през задната врата. Можеше да я види през кухненския прозорец как пълни чайника от чешмата, как го слага на печката, как изважда чаша и нещо, което приличаше на кутия с пликчета чай. След това седна на кухненската маса и зачака водата да кипне, като разлистваше някакво списание. Чай и после баня? Не можеше да бъде сигурен и беше по-добре да не чака. Намираше се точно където той искаше, в кухнята. Правенето и пиенето на чай щеше да отнеме най-малко пет минути, давайки му възможността, от която се нуждаеше.

Той действаше бързо, напъха краката си в гумените обувки, надяна мушамата, мрежата за коса, шапката за къпане и най-накрая чорапа. Провери Глока, извади пълнителя и го сложи на място. Една последна стъпка — разтвори плана на къщата и го разгледа внимателно. Знаеше точно какво иска да направи.

Мадокс мина от другата страна на обора, където тя не можеше да го види от кухненския прозорец. След това се насочи напред, влезе през входа, който водеше към вътрешния двор и бързо се спусна отстрани към къщата. Вътрешният двор се намираше отдясно. Той надникна в дневната и видя, че вътре няма никой — тя продължаваше да седи в кухнята — и пъхна един клин там, където вратата се заключваше, провря го от другата страна и го натисна надолу. Ключалката се освободи с шумно изщракване; той побутна вратата да я отвори, влезе с приведена глава, затвори и се промъкна зад наклонената стена, там, където коридорът водеше от дневната към кухнята.

Чу в кухнята да изскърцва стол.

— Кой е там?

Той се закова на място. Последваха няколко тихи, несигурни стъпки от коридора към дневната.

— Има ли някой?

Мадокс чакаше, сдържайки дъха си. Тя щеше да влезе и да види какво е предизвикало шума. Чу още няколко колебливи стъпки надолу по коридора, които секнаха, явно бе спряла на входа към дневната. Намираше точно зад ъгъла, достатъчно близко, за да може да чуе дишането й.

— Ало? Има ли някой?

Можеше да се завърти и да се върне в кухнята. Можеше да отиде за телефона. Но не беше сигурна… Беше чула звук и сега стоеше на прага, дневната изглеждаше празна… можеше да е всичко — някой клон да се е ударил в прозореца, или да се е блъснала птица в стъклото. Мадокс знаеше точно какво си мисля тя сега.

От кухнята се чу шумно изсвирване, което премина почти в писък. Чайникът беше заврял.

Мътните да го вземат!

Тя се завъртя енергично и стъпките й се отдалечиха по коридора надолу към кухнята.

Мадокс се изкашля, не шумно, но достатъчно отчетливо, за да я накара да се върне.

Стъпките спряха.

— Кой е там?

Свиренето на чайника се усили.

Тя внезапно се насочи към дневната. Той се дръпна назад в момента, в който видя за своя огромна изненада, че тя държи трийсет и осемкалибров пистолет. Тя се завъртя и той клекна точно когато оръжието изгърмя; удари я силно и я блъсна на килима. Пистолетът излетя от ръцете й. Тя викаше, блъскаше, косата й се заплете, докато юмруците й му нанасяха зашеметяващи удари по главата.

Жълтокоса кучка.

Той отвръщаше ожесточено на ударите й, блъсна се в нещо меко, но това не му попречи да се метне върху нея, приковавайки я към пода. Тя се задъха, бореше се да се освободи, но той лежеше с цялата си тежест върху нея и притискаше Глока към ухото й.