Дуглас Престон - Хищник

— Има ли някаква мистерия?

Том се стъписа от прямотата му.

— Почина, докато правеше онова, което обичаше да прави — каза той малко отсечено. — Може и да се е надявал на повече, но го прие с достойнство. Няма никаква мистерия.

— Наистина съм шокиран да го чуя. — Пауза. — Е, какво мога да направя за вас, Томас?

— Господин Бродбент се интересува как може да си купи динозавър — започна Бийзън.

— Динозавър? Какво, по дяволите, ви кара да мислите, че продавам динозаври?

— Ами… — Върху лицето на Бийзън се изписа ужас.

Диърборн протегна едрата си ръка към него.

— Робърт, искам искрено да ти благодаря, че ме запозна с господин Бродбент. Извини ме, че не ставам. Доколкото разбирам, господин Бродбент и аз имаме да обсъдим някои неща, което предпочитам да сторим насаме.

Бийзън се изправи и нерешително се обърна към Бродбент, очаквайки да каже нещо. Том предположи за какво става дума.

— Що се касае до уговорката ни… Можете да разчитате на нея.

— Благодаря — кимна Бийзън.

Том почувства вина. Нямаше да има никаква комисиона, разбира се.

Бийзън каза довиждане и малко след това се чу хлопването на вратата и шумът от тръгваща кола.

Диърборн се обърна към Том, лицето му се изкриви в подобие на усмивка.

— Сега… правилно ли чух думата динозавър ? Това, което казах е истина. Аз не продавам динозаври.

— Какво точно е онова, с което се занимавате, Хари?

— Аз съм брокер на динозаври. — Диърборн се облегна назад във фотьойла си с усмивка и зачака.

Том събра самообладанието си.

— Аз съм инвестиционен банкер с клиенти от Далечния Изток и един от тях…

Дебелата ръка се вдигна отново, прекъсвайки подготвената реч на Том.

— Това може и да мине пред Бийзън, но не и пред мен. Кажете ми за какво всъщност става дума.

Том помисли за миг. Проницателният, циничен блясък в очите на Диърборн го убеди, че е по-добре да каже истината.

— Може би сте чели за убийството в Ню Мексико, което стана във високите плата северно от Абикию?

— Четох.

— Аз бях този, който откри тялото. Случайно се натъкнах на него, човекът умираше.

— Продължавайте — каза Диърборн с равнодушен тон.

— Мъжът натика в ръката ми бележник и ме накара да обещая да го предам на дъщеря му, казвала се Роби. Опитвам се да спазя обещанието си. Проблемът е, че полицията не е идентифицирала трупа, защото доколкото знам, не са го открили.

— Мъжът каза ли ви още нещо, преди да умре?

— Беше в съзнание само няколко минути — отвърна Том уклончиво.

— А бележникът? Какво представлява?

— Само цифри. Списъци от цифри.

— Какви точно цифри?

— Данни от проучвания с радар за подземно сканиране.

— Да, да, разбира се, това е правил. Мога ли да ви попитам какъв е вашият интерес тук, господин Бродбент?

— Господин Диърборн, дадох обещание на умиращ човек. Държа на обещанията си. Това е — ни повече, ни по-малко.

Хари Диърборн изглеждаше озадачен от отговора.

— Наистина вярвам, господин Бродбент, че ако бях Диоген, трябваше да вдигна фенера си. Вие сте или рядко честен човек, или съвършен лъжец.

— Според съпругата ми съм просто инат.

Възрастният мъж въздъхна леко.

— Аз наистина ходих до Абикию да проверя кой е убитият. Питах се дали не е някой от познатите ми ловци на динозаври. Научих, че е правил проучвания и дори се носи слух, че е намерил нещо голямо. Изглежда най-лошите ми страхове са се сбъднали.

— Знаете ли името му?

Дебелият мъж се размърда и столът изскърца от преразпределението на солидния товар.

— Марстън Уедърс.

— Кой е той?

— Нищо по-малко от топ ловецът на динозаври в страната. — Мъжът събра ръцете си и ги стисна. — Приятелите му го наричаха Стем, защото беше висок и жилав. Кажете ми едно нещо, господин Бродбент: намерил ли е старият Стем онова, което е търсел?

Том се поколеба. Необяснимо защо, но той почувства, че може да се довери на този човек.

— Да.

Последва дълга, тъжна въздишка.

— Бедният Стем. Умря така, както и живя: иронично.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Много. А в замяна, господин Бродбент, вие ще ми кажете какво е намерил. Съгласен?

— Съгласен.

Уайман Форд можеше да види заострения край на Навахо Рим няколкостотин ярда напред, там, където платото завършваше в малък хълм. Слънцето висеше ниско в небето, диск от нажежено злато. Форд усети, че го изпълва въодушевление. Сега разбираше защо индианците на времето са отивали в пустошта и са гладували дни наред, за да достигнат до прозрение. Той самият от два дни беше на половин дажба, ядеше само по една тънка филийка, поръсена с няколко капки зехтин за закуска, а за вечеря — по половин чаша варена леща и ориз. Гладът правеше необикновени и странни неща с мозъка; той изпитваше чувство на еуфория и безгранична енергия. Учудваше се, че такова обикновено физиологично действие може да доведе до толкова дълбоко духовно чувство.