Дуглас Престон - Хищник

Той се движеше покрай хълма от пясъчник, търсейки път за нагоре. Гледката беше невероятна, но от върха щеше да вижда много повече. Продължи покрай издатината, широка не повече от три стъпки, спускаща се далече надолу в сините дълбини на каньона. Никога досега не бе слизал на такава дълбочина в местността на високите плата и се чувстваше като истински изследовател. Това без съмнение беше една от най-отдалечените области.

Заобиколи издатината и спря изненадан и очарован. Вклинено в скалата, пред него се разкри малко, но почти съвършено скално обиталище на индианците Анасази — четири малки помещения, изградени от множество парчета от пясъчник, измазани с кал. Мина внимателно покрай пропастта — как, по дяволите, тези хора бяха отглеждали децата си? — и клекна, за да надзърне във вътрешността. Малкото помещение беше празно, като се изключат няколкото изгорели царевични кочана и два-три чирепа. Самотен слънчев лъч премина през една дупка в стената и хвърли блестящи петна светлина по пода. В праха долу се виждаха пресни отпечатъци от стъпки, оставени от човек, обут в туристически обуща с релефни грайфери и Форд се запита дали принадлежаха на иманяря. Изглеждаше напълно възможно; ако човек тръгне да изследва този край на високите плата, не би могъл да намери по-добра наблюдателница.

Той се изправи и продължи по протежение на скалата, отмина руината, където се натъкна на древна пътека в полегатия пясъчник, която водеше нагоре към върха.

Върхът даваше възможност за един ослепителен изглед върху Еко Бедлендс, почти до самата извивка на земята. От лявата му страна се изправяше заплашителният профил на Меса дел Виехос, етаж след етаж, като огромно каменно стълбище към подножието на Канхилон Маунтинс. Това бе една от най-величествените гледки, които някога бе имал привилегията да види, сякаш Великият създател бе избухнал и изгорил пейзажа, оставяйки една отломка.

Форд прегледа картите си и взе една. Проследи квадрантите върху нея и прокара мислено същите линии по пустинния пейзаж срещу него. Като раздели на части пейзажа и ги преброи за свое собствено удовлетворение, той извади бинокъла си и започна да търси първия квадрант, най-отдалеченият на изток. Когато го откри, премина на втория, след това на третия, като търсеше търпеливо и методично онази специфична скална формация, очертана върху компютърната разпечатка.

Първият му обзор доведе до твърде много кандидати. Подобни формации често се намираха в групи, бяха изрязани от същите каменни пластове, подложени на същите сили на вятъра и водата. У Форд нарастваше убеждението, че е на прав път, че търсеният тиранозавър рекс е някъде в Еко Бедлендс. Трябваше само да отиде по-наблизо.

Прекара следващите петнайсет минути в разглеждане на всеки квадрант за втори път, но въпреки че много от скалните формации приличаха на онази, която му трябваше, никоя от тях не съвпадаше напълно. Винаги съществуваше възможността, разбира се, да гледа правилната формация от погрешен ъгъл, или въпросната формация да е скрита в някой от дълбоките каньони в далечния край на пустинята. Докато очите му блуждаеха наоколо, един каньон привлече вниманието му. Каньонът на тиранозаврите. Беше най-дългият във високите плата, дълбок и лъкатушещ, и пресичаше Еко Бедлендс през повече от трийсет и два километра площ със стотици, дори хиляди странични каньони и притоци. Той идентифицира големия базалтов монолит, който маркираше входа му и проследи криволиците му с бинокъла си. Навътре в пустинята каньонът завършваше в далечна долина, заобиколена от чудати, куполовидни скали. Някои от куполите напомняха обезпокоително на образите от компютърната разпечатка — по-широки на върха, с по-тесни шийки. Бяха скупчени като тълпа плешивци, които блъскат тавите си една в друга.

Форд измери разстоянието от слънцето до хоризонта с разтворена педя и прецени, че е към четири часът. Тъй като беше юни, слънцето нямаше да залезе чак до осем. Ако побързаше, можеше да стигне до каменните куполи, преди да мръкне. Не изглеждаше наоколо да има някаква вода, но той скоро бе напълнил двете си манерки от една бързо изпаряваща се скална вдлъбнатина, пълна с вода от последния силен дъжд, така че разполагаше с четири литра запас. Можеше да спре за бивак някъде долу в този впечатляващ каньон и да започне проучването си с пукването на утрото. Неделя. Денят господен.

Побърза да изгони тази мисъл от съзнанието си.

Реши да хвърли един последен поглед през бинокъла към мистериозния каньон. Коремът го присви. Вече знаеше, че тиранозавърът е някъде долу — в Каньона на тиранозаврите.