Дуглас Престон - Хищник

— Влизай.

Тя успя да седне и прибра краката си.

Той взе раницата си, извади бутилката с хлороформ и парцала и го напои добре.

— Не! — чу я той да вика. — Недей! — Тя размаха крака да го ритне, но разполагаше с твърде малко пространство да маневрира, а той вече бе затиснал свързаните й ръце и увиваше парцала около лицето й. Тя се бореше, крещеше, извиваше се и риташе, но след няколко минути утихна.

Той се увери, че диша добре, след което заобиколи откъм шофьорското място и седна зад волана. Тя лежеше отпусната върху седалката, в неестествена поза. Повдигна я и я подпря на вратата, пъхна зад главата й възглавница и я зави с одеяло, така че изглеждаше спокойно заспала.

Смъкна стъклото, за да излезе миризмата на хлороформ от купето и свали от себе си чорапа, шапката за къпане, обувките, мрежата за коса и мушамата, събра ги на топка и ги натъпка в една торба за боклук.

Запали двигателя и се измъкна бързо от прикритието на дърветата, след което подкара по черния път към магистралата. Оттам пресече язовирната стена и продължи на север по магистрала 84. След шестнайсет километра се отклони по немаркирания път на лесничейството, който водеше към държавната гора Карсън, до лагера на ГКООС на Пердиз Крийк.

Жената лежеше срещу вратата със затворени очи, русата й коса беше разбъркана. Той задържа поглед върху нея. По дяволите, помисли си, наистина изглежда страхотно — истинска русокоса красавица.

— Казаха, че било бордей — каза Бийзън на Том, докато стояха в мръсната алея срещу запусната стара къща във викториански стил, която стърчеше нелепо от пустинята, осеяна с пало верде с бледожълти цветчета, чола и окотило, прилично на Христов венец.

— Прилича по-скоро на обитавана от призраци, отколкото на публичен дом.

Бийзън се ухили.

— Предупреждавам ви — Хари Диърборн си пада малко ексцентрик. Безцеремонността му е пословична. — Той се приближи към портала и вдигна халката на голямото бронзово чукче с лъв върху вратата. Почука веднъж, звукът отекна глухо. Миг по-късно отвътре се чу плътен глас:

— Влизайте, вратата е отключена.

Те пристъпиха вътре. Къщата беше сумрачна, повечето завеси бяха спуснати и миришеше на мухъл и на котки. Беше истинско стълпотворение на тъмни викториански мебели. Подовете бяха покрити със застъпващи се персийски килими, стените бяха в дъбови витрини с грапаво стъкло, образци от минерали пълнеха мрачните им дълбини. Тук-там се виждаха стоящи лампи с абажури на ресни, които хвърляха бледи петна жълта светлина.

— Навътре — долетя боботещият глас — И не пипайте нищо.

Бийзън тръгна към дневната. В средата един едър, дебел мъж бе потънал в огромно кресло, тапицирано с кретон на цветя, а върху облегалките за ръце се виждаха пъстри покривчици. Светлината идваше отзад и лицето на мъжа оставаше в сянка.

— Здравей, Хари — произнесе Бийзън с малко неспокоен глас. — Отдавна не сме се виждали, а? Това е един мой приятел, господин Томас Бродбент.

От тъмнината на стола изплува едра ръка и направи неопределено движение към двете кресла. Те седнаха.

Том се взря в мъжа. Приличаше невероятно много на Грийнстрийт, беше облечен в бял костюм с тъмна риза и жълта вратовръзка, оредялата му коса бе причесана грижливо назад, един спретнат и елегантен мъж, въпреки едрото му телосложение. Широкото му чело беше гладко и бяло като бебешко, а на пръстите му проблясваха тежки златни пръстени.

— Добре, добре — изсумтя Диърборн, — доколкото виждам това е Робърт Бийзън, човекът — амонит. Как върви бизнесът?

— Не би могло да е по-добре. Фосилите се търсят предимно като офис декори.

Пореден неопределен жест — вдигната ръка и назидателно движение с два пръста.

— Какво искаш от мен?

Бийзън прочисти гърлото си:

— Господин Бродбент…

Той го прекъсна и се обърна към Том:

— Бродбент? Случайно да имате нещо общо с Максуел Бродбент, колекционерът?

Том бе изненадан.

— Той ми е баща.

— Максуел Бродбент. Хм. Интересен човек. Ходил съм няколко пъти при него. Жив ли е още?

— Почина миналата година.

Ново измърморване. От тъмното се показа една ръка, която вдигна носна кърпа и попи месестото лице.

— Съжалявам да го чуя. Светът има нужда от повече такива широко скроени хора. Всички станаха толкова… нормални . Мога ли да ви попитам как почина? Не беше прехвърлил шейсетте.

Том се поколеба.

— Той… той почина в Хондурас.

Веждите на мъжа отсреща се вдигнаха.