Дуглас Престон - Хищник

— Инвестиционен банкер.

— Какво, по дяволите, искате от мен?

— Работя с малка и скъпа клиентела в Далечния Изток — Сингапур и Южна Корея. Инвестираме парите на нашите клиенти. Понякога клиентите ни търсят ексцентрични инвестиции — платна на стари майстори, златни мини, състезателни коне, френски вина… — Том направи пауза и после добави: — Динозаври.

Последва дълга тишина. След което Бийзън повтори като ехо:

— Динозаври?

Том кимна.

— Предполагам, че не съм изглеждал много убедително като дилър на фосили.

Част от дружелюбността на Бийзън се върна, придружена от израз на удовлетворение, че не е от хората, които могат да бъдат изиграни.

— Не, не изглеждахте. Първо заради луксозния костюм, а после заради начина, по който държахте онзи чук… бързо разбрах, че не се занимавате с фосили. — Той се ухили. — Е, господин Бродбент, кой е този ваш клиент и що за динозаври търси?

— Мога ли да говоря свободно?

— Естествено.

— Казва се господин Ким и е преуспяващ индустриалец от Южна Корея.

— Този стратиомимус тук би бил една наистина добра сделка, за сто и двадесет хиляди…

— Клиентът ми не се интересува от боклуци. — Том бе променил тона си, надяваше се, че този маниер на поведение подхожда повече на един решителен и арогантен инвестиционен банкер.

Усмивката Бийзън се стопи.

— Това не са боклуци.

— Клиентът ми управлява мултимилиардна индустриална империя в Южна Корея. Последния път, когато триумфално глътна една конкурентна компания, изпълнителният й директор се самоуби — случка, която господин Ким не намери за неприятна. Светът, в който живее клиентът ми, е дарвиновски свят. Затова за корпоративната дирекция желае динозавър — като израз на това кой е той и как управлява бизнеса си.

Настъпи дълга тишина. После Бийзън попита:

— И що за динозавър трябва да е?

Том разтегна устните си в усмивка.

— Какъв друг, освен тиранозавър рекс?

Мъжът срещу него се засмя нервно.

— Разбирам. Сигурно сте осведомен, че в света има само тринадесет тиранозавърски скелета и че всички те се намират в музеи. Последният, който се продаваше, беше за осем и половина милиона. Не дрънкам празни приказки.

— Осведомен съм също така, че има още един или два за продажба — под сурдинка.

Бийзън се закашля.

— Възможно е.

— Колкото до празните приказки , господин Ким дори не обсъжда инвестиции под десет милиона. Просто не си хаби времето с това.

Бийзън повтори бавно:

— Десет милиона?

— Това е най-ниската граница. Предполага се, че господин Ким ще плати към петдесет милиона, дори повече. — Том сниши глас и се приведе леко напред: — Ще разберете, господин Бийзън, когато ви кажа, че не го интересува изобщо как или къде може да бъде намерен образецът. Важното е да е правилният .

Бийзън облиза пресъхналите си устни.

— Петдесет милиона? Това е извън категорията ми.

— В такъв случай съжалявам, че изгубих времето ви. — Том се обърна да си върви.

— Изчакайте малко, господин Бродбент. Не съм казал, че няма да ви помогна.

Том спря.

— Може би ще съм в състояние да ви представя на някого. Ако… ако времето и усилията ми бъдат компенсирани, разбира се.

— В инвестиционното банкиране, господин Бийзън, всеки, включен в сделка, получава възнаграждение в зависимост от степента си на участие.

— Точно това се надявах да чуя. Колкото до комисионата…

— За представянето на съответния човек бихме ви предложили един процент в момента на продажбата. Удовлетворява ли ви?

Пресмятането накара челото на Бийзън да потъмнее, но след миг върху кръглото му лице се появи слаба усмивка.

— Мисля, че можем да свършим работа, господин Бродбент. Както вече ви казах, познавам един джентълмен…

— Ловец на динозаври?

— Не, не, изобщо не. Не е човек, който ще си цапа ръцете. Предполагам, че можем да го наречем продавач на динозаври. Живее недалеч оттук, в малко градче извън Тъксън.

Настъпи тишина.

— Е? — каза Том, понижавайки гласа си до правилното равнище на нетърпение. — Какво чакаме?

Мадокс „Тревата“ се приведе зад обора и зачака. Децата яздеха по арената в кръгове и си подхвърляха закачки. Беше тук вече час и едва сега състезанието за изостанали или както там ги наричаха, изглежда наближаваше да завърши. Децата започнаха да слизат от конете и да помагат при свалянето на седлата и чесаното на животните, след което едно по едно ги изведоха на паша. Мадок чакаше, мускулите го боляха, целият се бе сковал, съжаляваше, че не е дошъл в пет часа вместо в три. Най-сетне шумната тълпа се разреди. Вановете и леките автомобили с възбудени деца и доволни майки напуснаха паркинга зад къщата сред викове и смях.