Дуглас Престон - Хищник

Уилър изсумтя. Нещо не се връзваше. Запита се дали подозренията му за Бродбент и монаха бяха оправдани — те имаха всички белези да са честни и почтени. Но кой знае защо бе сигурен, че по някакъв начин около тях има нещо необичайно.

Минаваше четири следобед, когато Том влезе в паркинга на търговския център „Силвър Страйк“, който се издигаше сред море от унили бедняшки постройки в покрайнините на Тъксън. Той паркира взетата под наем кола и прекоси лепкавия асфалт. В магазина климатиците работеха с пълна сила и температурата на въздуха бе малко над арктическата. Сектор „Фосили“ се намираше в отсрещния край на магазина, където Том откри една изненадващо скромна зала с няколко вкаменелости, изложени във витрина, по-голямата част от която бе варосана. Табелката на вратата уведомяваше: „Търговия на едро. Влизането забранено“.

Вратата се оказа заключена. Той натисна звънеца, чу се кратко изщракване и той влезе.

Вътре приличаше повече на адвокатски офис, отколкото на офис на най-големия търговец на едро на фосили. Подът бе покрит с бежов килим, по стените висяха вдъхновяващи постери за предприемаческо и клиентско обслужване. Две секретарки се трудеха усърдно на бюра, около всяко от които имаше кът за посетители с двойка сиво-кафяви фотьойли и масичка от хром и стъкло. Върху един рафт бяха поставени няколко фосила с декоративна цел, а в средата на масичката се мъдреше голяма черупка от отдавна изчезнал вид мекотело, наред с купчина списания за фосили и брошури, които рекламираха скъпоценните камъни и изложбата на минерали в Тъксън.

Една от секретарките в костюм на Валентино за две хиляди долара и ръчно шити обувки, го погледна и вдигна превзето вежди:

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Имам насрочена среща с Робърт Бийзън.

— Името ви?

— Бродбент.

— Заповядайте, седнете, господин Бродбент. Желаете ли нещо за пиене? Кафе? Чай? Минерална вода?

— Не, благодаря.

Том седна, взе едно списание и го прелисти. Изпита леко притеснение, като си помисли за измамата, която бе планирал. Костюмът му бе стоял в гардероба заедно с дузина други, които никога не бе обличал, от онези, купувани от баща му при пътуванията му до Флоренция и Лондон.

Миг по-късно телефонът върху бюрото на секретарката иззвъня.

— Господин Бийзън ще ви приеме веднага. — Тя кимна към вратата с матирано стъкло, върху която пишеше единствено: Бийзън.

Том се изправи, когато вратата се отвори и в рамката й застана едър мъж по риза и вратовръзка. Приличаше на преуморен адвокат от малък град.

— Господин Бродбент? — той подаде ръка на Том.

Самият офис обаче разкриваше, че бизнесът на мъжа не е свързан нито със счетоводство, нито с право. По стените имаше постери с образци на фосили и едно стъклено сандъче, което съдържаше голямо количество фосили от краби, медузи, паяци, а в центъра му имаше интересна плочка — вкаменелост на риба с риба в корема, която на свой ред бе погълнала някаква малка рибка.

Том седна на стола, а Бийзън се настани зад бюрото си.

— Харесвате малката ми скъпоценност? Това нещо тук ми напомня, че живеем в свят, в който една риба изяжда друга риба.

Том се засмя насила на това, което очевидно беше стандартният начин на Бийзън за започване на разговор.

— Хубава е.

— Е, господин Бродбент — продължи Бийзън, — досега не съм имал удоволствието да работя с вас. Нов ли сте в бизнеса? Имате ли магазин?

— Аз съм търговец на едро.

— Ние продаваме на много търговци на едро. Но е странно, че не съм се натъквал на вас преди. Ние, сигурно знаете, сме малка общност.

— Сега влизам в този бизнес.

Бийзън преплете пръстите си и погледна Том, преценявайки, без да бърза костюма му.

— Карта?

— Не я нося.

— Добре тогава, какво мога да направя за вас, господин Бродбент? — Той наклони глава, сякаш очакваше обяснение.

— Надявах се да видя някои образци.

— Като за вас — можем да направим един опознавателен тур.

— Чудесно.

Бийзън се надигна тежко от стола си и Том го последва през офиса до една непретенциозна врата в дъното. Той я отключи и двамата влязоха в едно прилично на пещера помещение, металните рафтове, на което бяха претоварени от фосили, хиляди, милиони фосили. Тук-там се мяркаха мъже и жени с товароповдигачи или ръчни колички, натоварени с камъни. Във въздуха се носеше мирис на прах.

— Това беше „Дилардс“ — каза Бийзън, — но този край на магазина изглежда не работеше с клиенти на дребно и ние го взехме на добра цена. Има склад, изложбена зала и отдел за опаковане — всичко събрано на едно място. Необработеният материал пристига в единия край, обработеният излиза от другия.