Дуглас Престон - Хищник

— Ще имате ли нещо против да използвам телефона ви за един кратък градски разговор?

— Не, разбира се.

Тя го заведе до бюрото в дъното на помещението и му подаде телефона.

— Ще трае само минутка. Ало? Д-р Бродбент?

Гласът отсреща отвърна:

— Не, аз съм Шейн Макбрайд, неговият колега.

— Току-що се преместих в Санта Фе, купих ранчо южно от града. Искам да купя красив расов кон и се нуждая от консултация с ветеринар. Д-р Бродбент на разположение ли е?

— Кога?

— Днес или в събота.

— Д-р Бродбент в момента не е тук, но може да ви помогне в понеделник.

— А в събота?

— В събота аз съм на смяна, чакайте да видя… имам пролука в два.

— Съжалявам, Шейн, нищо лично, но д-р Бродбент ми беше настоятелно препоръчан и ще се чувствам по-комфортно с него.

— Щом искате да е той, ще се наложи да изчакате до понеделник.

— Искам да стане в събота. Ако има почивен ден, готов съм да платя допълнително.

— Няма да е в града този ден. Съжалявам. Както ви казах, ще се радвам да ви помогна.

— Нищо лично, Шейн, но нали ви казах… — Той остави гласа си да заглъхне разочаровано. — Благодаря ви все пак. Ще се обадя в понеделник да се договорим.

Той върна слушалката и смигна на продавачката.

Тя отвърна на погледа му, лицето й бе неразгадаемо.

— Ще се видим в „Розовата“, Клариса.

В първия момент тя не отговори. След това се наведе напред и с поредната фалшива усмивка произнесе тихо:

— В този бизнес съм от пет години и съм много, много добра. И знаете ли защо?

— Защо?

— Познавам лайнарите още когато застанат на прага. А вие сте до такава степен пълен с лайна, че оставяте следи.

Наложи се хеликоптерът, който превозваше екипа криминолози, да се приземи почти на два и половина километра надолу в каньона и сега те трябваше да мъкнат цялото си оборудване нагоре. Бяха пристигнали в свирепо настроение, но Кълхаун, водачът им, пускаше майтапи наляво и надясно, разказваше истории и ги потупваше окуражително по рамото с обещания за студена бира по целия път нагоре.

Кълхаун бе пристъпил към задачата като към археологическа експедиция, мястото бе разграфено на сегменти, хората му разравяха пласт подир пласт, а фотографите документираха всяка стъпка. Бяха пресели целия пясък през възможно най-плътното сито и после отново го бяха прекарали през флотационен резервоар, за да открият всеки косъм, всяка нишка и чужд предмет. Беше жесток труд, а се занимаваха с това от осем сутринта. Вече беше три часът и температурата сигурно бе прехвърлила четиридесетте градуса отдавна. Мухите налитаха с рояци и заплашителното им жужене изпълваше затвореното пространство.

Съвсем скоро, помисли си Уилър, щеше да стане време за „изсипването“ — онзи момент, когато разложеният труп щеше да бъде изсипан в найлонов чувал за транспортиране, за да не се разпадне на части като преварено пиле. Много неща се случват с едно тяло за пет дена в лятната жега. Файнингър, полицейският патолог, стоеше наблизо и надзираваше тази специфична процедура. Тя изглежда бе единствената, която успяваше да остава така студена и елегантна в тази горещина; сивата й коса бе прибрана в шал, по набръчканото й, но все още красиво лице не се забелязваше нито една капчица пот.

— Искам и тримата да застанете отдясно — каза тя и посочи към екипа криминолози. — Знаете как се прави, подпъхвате ръце отдолу, уверявате се, че сте хванали добре и след това, на три го вдигате и го изсипвате в найлоновия чувал, леко и бързо. Всички ли сте със защитни облекла? Проверихте ли за скъсани места и дупки? — Тя се огледа, гласът й звучеше иронично, може би дори в някаква степен се забавляваше. — Готови ли сме? Хайде да го направим правилно, колеги. Броим до три.

Мъжете заеха места, сумтейки. Файнингър отдавна ги бе предупредила да спрат пушенето и сега всеки имаше маска върху носа.

— Готови? Едно… две… три… Изсипвай.

С едно пестеливо движение те търкулнаха тялото в отворения чувал. Уилър си го отбеляза като успешна операция, при която нищо не се отдели и нищо не остана извън процеса.

— Добра работа, момчета.

Един от криминолозите дръпна ципа. Чувалът беше преместен на носилка и всички те трябваше да я вдигнат и да я занесат долу до хеликоптера.

— Сложете главата на животното в тази торба — нареди Файнингър.

Те послушно пъхнаха главата на магарето в една торба за улики и я затвориха. Добре че, помисли си Уилър, се бяха съгласили да оставят по-голямата част от животното, вземайки главата със зейнала дупка, причинена от 10-милиметров куршум. Откриха куршума заседнал в стената на каньона — една отлична улика. Бяха намерили и екипировката на иманяря; единственото неоткрито до този момент изглежда бе какъвто и да е белег за самоличността му. Но и това щеше да стане с времето.