Дуглас Престон - Хищник

„Уловът“ беше добър.

Той погледна часовника си. Три и половина. Избърса чело, извади една кутийка кока-кола от портативния хладилник и я сложи над веждите си, после на бузите и накрая на тила си.

Хернандес стоеше до него и отпиваше от колата си.

— Мислиш ли, че убиецът е очаквал да открием това тук?

— Сигурно му е струвало доста усилия да го скрие. Ние сме на колко… на три и половина километра от мястото на убийството. Трябвало е да натовари трупа върху магарето, да го домъкне дотук, да изкопае достатъчно голяма дупка за магарето, мъжа и всичките тези глупости… Не, не ми се вярва да е очаквал да го намерим.

— Някакви предположения?

— Убиецът е търсел нещо у иманяря.

— Защо мислиш така?

— Погледни му боклуците. — Той посочи към брезента, върху който бяха сложени приспособленията и припасите на убития. Един от криминолозите беше извадил всяка вещ, бе я увил в несъдържаща киселини хартия, етикирал и оставил в пластмасови сандъчета за улики. — Виждаш ли как овчата кожа, която е запълвала самара, е била разкъсана, как всичко останало е разпорено или разрязано? Дори джобът на нашия човек е обърнат с хастара наопаки. Убиецът не само е търсел нещо, но направо е побеснял, че не го намира. — Уилър отпи още една шумна глътка и върна празната кутийка от кока-кола в хладилника.

Хернандес изсумтя.

— И какво е търсел? Карта със съкровища?

Тънка усмивка оживи лицето на Уилър.

— Нещо такова. И се хващам на бас, че иманярят я е дал на партньора си, преди стрелецът да се спусне от канарата.

— На партньора си?

— Аха.

— Какъв партньор?

— Бродбент.

Беше ранна съботна сутрин. Изгряващото слънце бе позлатило върховете на боровете по хребета над Пердиз Крийк и посягаше към високата долина, пронизвайки мъглата със сноп лъчи. Дърветата долу все още тънеха обвити в прохладата на нощта.

Мадокс „Тревата“ се полюляваше бавно на верандата на хижата си и отпиваше кафе, задържайки горещата горчива течност в устата си, преди да я глътне. Мисълта му се върна назад към предишния ден и той си спомни за онази кучка в изложбената галерия. Внезапна ярост изпълни вените му. Някой щеше да си плати.

Той изпи последната глътка кафе, бутна чашата настрана и се изправи. Отиде в дневната, взе раницата си и се върна на верандата. Пусна я долу и започна методично да събира всичко, което щеше да му трябва за днешната работа. Първо отдели пистолета — Глок 29, заедно с два пълнителя, по десет патрона във всеки. След това дойде ред на обичайния му багаж: мрежа за коса, чорап, два чифта хирургически ръкавици, найлонов дъждобран, хирургически обувки и презервативи; после взе молив и хартия за рисуване, клетъчен телефон (зареден до горе) торби с цип, бичкия, пликче с печени ядки за похапване, бутилка минерална вода, фенер, носни кърпички и ключ, найлоново въже за простиране на пране, тиксо, кибрит, хлороформ и парцал… Извади плана на къщата на Бродбент и го разгледа внимателно, като си представяше визуално стаите, вратите, прозорците, мястото на телефона. Най-накрая, след като провери всичко по списък, той ги мушна в раницата си едно по едно, всяко подредено на мястото му.

Пусна раницата до вратата и влезе в хижата, наля си втора чаша кафе, взе лаптопа и се върна навън в люлеещия се стол. Имаше на разположение цял ден и можеше да използва времето си както иска. Облегна се назад, вдигна капака на компютъра и го включи. Докато го чакаше да се зареди, извади малък пакет с писма от джоба си, скъса ластика и започна с това, което стоеше най-отгоре.

Вземаше по едно и превръщаше шибания затворнически английски в разбираем текст. След два часа беше свършил. Прехвърли ги и ги изпрати като атачмънт на уебмастъра, който се занимаваше със сайта му, тип, когото никога не бе виждал, дори не бе говорил с него по телефона.

Той се изправи в люлеещия се стол, плисна остатъка от изстиналото кафе през перилата и влезе да види какво има за четене. Рафтът беше пълен предимно с биографични и исторически книги, но Мадокс ги отмина и се приближи към малката секция трилъри с твърди корици. За да убие времето му трябваше нещо, което да го погълне изцяло, да държи съзнанието му далеч от плана му за следобед, който бе разчертал до подробности. Хвърли поглед по заглавията и очите му се спряха върху един роман, който се казваше „Смъртоносно съвпадение“. Взе го от рафта, прочете текста върху супер обложката и прелисти страниците. Можеше и да свърши работа. Отнесе я на верандата, отпусна се в стола и започна да чете.