Дуглас Престон - Хищник

Пътят минаваше покрай стари викториански къщи, превърнати — както всичко друго — в сувенирни магазини. Витрините блестяха, отрупани с индиански бижута и гърнета. Той погледна часовника си. Обяд. Имаше още малко време за убиване.

Влизаше от един магазин в друг, изумен, че на света съществува такова изобилие от сребро, тюркоази и керамика — да не споменаваме картините. Изкуството, досещаше се Мадокс, бе натрупване на пари чрез мошеничество, а очите му поглъщаха още и още витрини, пълни с нарисувани в крещящи цветове каньони, виещи срещу луната койоти и загърнати в одеяла индианци. Друг лесен начин за правене на пари и то напълно законен. Защо не беше съзрял тези възможности по-рано? Бе прахосал половината си живот да се опитва да печели по трудния, незаконен начин, без да осъзнава, че най-големите и хитри машини за пари са законните. Когато приключеше с тази работа, щеше да мине на сто процента законен бизнес, да хвърли още малко пари в „Трудни времена“ и може би дори да потърси инвеститори. Току-виж се оказал следващият интернет милионер.

Една от галериите привлече погледа му с огромна бронзова скулптура. Сигурно беше скъпа — само преместването й щеше да струва цяло състояние. Камбанката на вратата мелодично иззвъня, когато прекрачи прага и към него се приближи една млада жена, като потракваше с високите си токчета и му се усмихваше широко с начервените си устни.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Предполагам — отвърна той и установи, че в говора му се долавят провлачени нотки. — Тази скулптура тук — той кимна към най-голямата, която виждаше, група индианци в естествен ръст, оформена от отделен къс камък, тежащ вероятно три тона. — Та ако не възразявате: колко струва?

— „Благословия“. Седемдесет и пет.

Мадокс се спря тъкмо преди да попита: Хиляди?

— Приемате ли кредитни карти?

Ако бе изненадана, тя с нищо не го показа.

— Налага се само да установим кредитния ви лимит, това е всичко. Повечето хора нямат такъв голям кредитен лимит.

— Аз не съм повечето хора.

Още една широка усмивка. Забеляза, че има лунички по гърдите, копринената й риза не бе закопчана на деколтето и при всяко нейно движение се разтваряше.

Той я погледна по-внимателно. Беше хубава жена, каквато всъщност би трябвало да бъде, щом работи на подобно място. Запита се дали ще вземе комисиона.

— Ами… — Той се усмихна и примига. — Каква е цената на това нещо? — Той посочи към един индианец от бронз, държащ орел.

— „Освобождаване на орела“. Тя е сто и десет долара.

— Току-що купих ранчо извън града и трябва да го обзаведа. Десет хиляди квадратни стъпки, и това е само главната къща.

— Мога да си представя.

— Казвам се Мадокс. Джим Мадокс. — Той протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Клариса. Художникът е Уили Еткити, действителен, регистриран член на племето навахо, един от най-изтъкнатите ни местни скулптори. Първият експонат, който гледахте, е изработен от цяло парче местен алабастър от Сен Андре Маунтинс.

— Красиво е. Какво точно изразява?

— Представя тридневно пеене за благословия.

— Какво?

— Този вид благославяне е традиционна церемония на навахите и има за цел да възстанови равновесието и хармонията в живота на човека.

— Искам една такава. — Беше достатъчно близо до нея, за да усети шампоана, който бе използвала тази сутрин за блестящата си черна коса.

— Недейте всичко наведнъж — усмихна се Клариса и го погледна косо с дяволитите си кафяви очи.

— Клариса, сигурно ви канят непрекъснато, но ако прекалявам, кажете ми — имате ли нещо против една вечеря?

Широка фалшива усмивка.

— Предполага се, че не бива да се срещам с потенциални клиенти.

Мадокс прие това за „да“.

— Ще бъда в „Розовата тухла“ в седем. Ако решите да наминете, ще се радвам да ви почерпя едно мартини и стек „Дъниган“.

Тя не каза „не“ и това го окуражи. Махна с ръка към скулптурата:

— Мисля, че ще взема тази от алабастър. Въпросът е, че първо трябва да измеря помещението, да съм сигурен, че ще пасне. Ако не е тази, то ще е другата със сигурност.

— Имам всички подробности отзад в хранилището: размери, тегло, начин на доставка.

Тя зачатка с токчета към дъното на галерията и той загледа как тялото й се извива в тясната черна рокля. След малко се върна с лист, карта и брошура за скулптора и му ги подаде с усмивка. На кучешкия й зъб от лявата страна се виждаше резка от червилото. Той пъхна листовете във вътрешния джоб на сакото си.