Дуглас Престон - Хищник

Това бе теория, лансирана преди няколко години от група млади палеонтолози в музея. Корвъс осмя теорията им в „Джърнъл ъв пълионтолъджи“ , наричайки я „специфична американска фантазия“, което бе станало причина за много подигравки и коментари от страна на колегите му в музея. И ето, сега бе в ръцете му: доказателството, че те са били прави, а той е грешал. Неприятното усещане, че е сбъркал, бързо отстъпи пред по-сложни чувства. Тук се откриваше една възможност… Всъщност необикновена възможност. Той можеше да открадне теорията от тях , когато се изправи пред света и си признае, че е сбъркал. Пълна, тотална възможност да „изкупи“ дяловете им — и всичко това под маската на разкаяно смирение.

Точно това трябваше да направи.

С това в ръка трябваше да му дадат пожизнената професура. Макар че след това откритие тя не му бе необходима, нали? Можеше да започне работа навсякъде — дори в Британския музей. Особено в Британския музей.

Корвъс осъзна, че е затаил дъх и издиша.

— Да, наистина — промърмори той. — Оказа се, че старите джентълмени са били пернати.

— Почакайте, става още по-интересно.

Корвъс вдигна вежди.

Мелъди чукна един клавиш и се появи друго изображение.

— Това е поляризирано изображение на мускулна тъкан, увеличена сто пъти. Напълно вкаменена, разбира се, но сигурно е най-перфектната вкаменелост намирана до този момент. Виждате колко фино гранулиран силициев диоксид е заменил клетъчната тъкан, дори органелите, като е запазил първоначалния вид на всичко. Това, което виждаме в момента е реално изображение на мускулна клетка на динозавър.

Корвъс осъзна, че не е в състояние да говори.

— Да. — Тя чукна друг клавиш. — А това тук е петстотин кратно увеличение… Погледнете, можете да видите ядрото .

Чук.

— Митохондрия.

Чук.

— А това тук е комплексът на Голджи.

Чук.

— Рибозоми…

Корвъс вдигна ръка.

— Спри. Спри за момент. — Той затвори очи и си пое дълбоко въздух. След това ги отвори. — Почакай малко, моля те.

Изправи се, подпрян с една ръка на облегалката на стола, и се опита да диша равномерно. Мигът на замайване отмина, оставяйки го странно разтревожен. Той огледа лабораторията. Беше тихо като в гробница, чуваше се само лекото съскане на въздуха, бръмченето от вентилатора на компютъра, миризмата на епоксидна смола, пластмаса и прегряла електроника. Всичко си беше както преди — а светът вече бе променен. Бъдещето проблесна в съзнанието му — наградите, книгата му, която щеше да се превърне в бестселър, лекциите, парите, престижът. Пожизнената професура бе само началото.

Погледна към Крукшанк. Дали и тя виждаше това? Не беше глупава. И тя си мислеше за подобни неща, представяйки си как животът й се променя — завинаги.

— Мелъди…

— Да. Това е страхотно. Но аз не съм свършила. Не и в дългосрочен план.

Той се опита да седне. Дали имаше и друго?

Тя чукна клавиша.

— Да се прехвърлим на електронната микрография. — Едно черно-бяло изображение подскочи рязко. — Това е ендоплазмен ретикулум, увеличен хиляда пъти. Може да се види кристалинната структура на заменения минерал. Наистина, трудно се забелязва — ние сме на границата. Структурата се нарушава при това увеличение — вкаменелостта не може да запази всичко. Но самият факт, че изобщо може да се види нещо при хилядократно увеличение е направо невероятен. В момента пред себе си виждате микробиологията на един динозавър.

Това беше нещо изключително. Дори този малък образец си беше чиста проба палеонтологично откритие. А като си помислеше, че вероятно имаше цял динозавър като този, ако информацията му беше точна… Съвършеното вкаменено туловище на тиранозавър рекс, пълно — стомахът, без съмнение с последната погълната храна, мозъкът в цялото му великолепие, кожата, перата, кръвоносните съдове, репродуктивните органи, носните кухини, черния дроб, бъбреци, далак — болестта, от която е страдал, раните му, историята на живота му, всичко, идеално запечатано в камък. Това, до което бяха стигнали, бе най-близкото до „Джурасик парк“ в реалния свят.

Мелъди кликна върху следващото изображение.

— Това е костният мозък…

— Почакай — спря я Корвъс. — Какви са тези тъмни неща?

— Какви тъмни неща?

— Отзад, в последното изображение.

— О, тези. — Тя се върна към предишния образ и Корвъс посочи върху него някаква малка частица.

— Какво е това?

— По всяка вероятност артефакт от процеса на фосилизация.