Дуглас Престон - Хищник

— Никой ли не знае, че сте тук?

— Всички знаят. От ЦРУ ме разбраха. Вярвате или не, Том, ЦРУ не беше лошо място за работа. Повечето от хората са свестни. Джули — жена ми, както и аз — знаехме за рисковете. Вербуваха ни, когато завършихме МИТ. Онези файлове на служители, които копирах, разкриваха много от изтезанията и убийствата от шайката на Червените кхмери. Това беше добре свършена работа. Но за мен… — Гласът му секна. — Жертвата се оказа твърде голяма.

— Мили боже.

Форд вдигна предупредително пръст:

— Не споменавай напразно името господне. Е, вече ви казах.

— Не знам какво да кажа, Уайман. Съжалявам, наистина съжалявам.

— Няма нужда да казвате каквото и да било. Не съм единственият човек на света, който страда. Животът тук е добър. Когато се откажеш от собствените си нужди и живееш в пост, бедност, безбрачие и мълчание, приближаваш се до нещо вечно. Наречете го Бог, наречете го както искате. Аз съм щастлив човек.

Последва дълга тишина. Най-накрая Том попита:

— А как се връзва това с идеята ви да намерим заедно динозавъра? Аз обещах да предам бележника на дъщерята на онзи мъж, Роби. Боя се, че динозавърът е неин.

Форд забарабани по масата.

— Не ми се иска да ви го кажа, Том, но всичко тук наоколо, високите плата и цялата тази пустош и планини отвъд, принадлежат на Бюрото за управление на земята. С други думи, всичко това е федерална земя. Наша земя. Тази земя принадлежи на американския народ, както и всичко, което е върху нея и в нея, включително динозавърът. Виждате ли, Том, нашият човек не е бил просто търсач на динозаври. Той е бил крадец на динозаври.

Д-р Айън Корвъс завъртя тихо топката на металната врата с надпис „Минералогия“ и влезе тихо в стаята. Мелъди Крукшанк седеше на работното си място свела гръб и печаташе нещо. Късата й кестенява коса се полюляваше при всяко нейно движение.

Той се приближи и сложи ръката си нежно върху рамото й. Тя ахна и подскочи.

— Не си забравила малката ни среща, нали? — попита Корвъс.

— Не, само че се промъкнахте до мен като котка.

Корвъс се разсмя тихо, стисна лекичко рамото й, но не отдръпна ръката си. Можеше да усети биенето на сърцето й през работната престилка.

— Благодарен съм ти, че остана до късно. — Изпита задоволство, когато видя, че носи гривната. Беше хубавичка, но по онзи атлетичен и лишен от очарование американски начин — сякаш необходимо условие за жена, която се занимава с наука бе да ходи без грим и да избягва всячески фризьора. Но тя имаше две важни качества: беше дискретна и необвързана. Беше се осведомил набързо за биографията й; тя бе продукт на мелницата за научни степени на университета „Колумбия“, която изплюваше далеч повече доктори на науките, отколкото бе възможно да бъдат назначени. И двамата й родители не бяха живи, нямаше братя и сестри, само няколко души приятели, нямаше гадже и почти никакъв социален живот. И като връх на всичко бе много компетентна и толкова се стараеше.

Очите му се върнаха върху лицето й и му стана приятно, че се е изчервила. Запита се дали отношенията между двамата не биха могли да минат няколко стъпки отвъд чисто професионалните. Но не, тази пътека бе винаги непредсказуема.

Той я заслепи с най-прекрасната си усмивка и взе ръката й, която пламна в неговата.

— Мелъди, радвам се, че си направила такъв блестящ прогрес.

— Да, д-р Корвъс. Това е… ами просто невероятно. Качих всичко върху дискове.

Той се отпусна в стола пред плоския широкоекранен монитор на Power Mac G5.

— Нека шоуто да започне.

Мелъди седна до него, взе най-горния диск от купчината, отвори пластмасовата му кутия и го пъхна в драйвъра. След това придърпа клавиатурата и натрака някаква команда.

— Първото, което имаме тук — превключи тя на професионален жаргон, — е част от прешлен и превърната във вкаменелост мека тъкан и кожа от голям тиранозавър, по всяка вероятност тиранозавър рекс или може би необикновено голям албертозавър. Изключително добре запазен.

На екрана се появи изображение.

— Погледнете. Това е отпечатък от кожа. — Тя направи пауза. — Тук е още по-ясно. Виждате ли тези тънки успоредни линии? Тук са увеличени трийсет пъти.

Корвъс потръпна. Оказваше се дори по-добре, отколкото си беше представял, много по-добре. Изпита чувството, че пропада в стола.

— Това е отпечатъкът от перо — опита се да каже той.

— Точно така. Ето го: доказателство, че тиранозавър рекс е бил с пера.