Дуглас Престон - Хищник

— Малка благодарност.

Крукшанк я взе. Отгоре пишеше ТИФАНИ.

Мили боже , помисли си тя. Побърза да я отвори и бе заслепена от вида на скъпоценните сини звезди. Примига, почти загубила способността си да вижда. Звездни сапфири. Гривна от звездни сапфири, инкрустирани в платина. Взря се по-отблизо и осъзна, че бяха естествени, а не синтетични. Всеки бе различен, с лек дефект, със свой собствен цвят и оттенък, със своя индивидуалност. Тя обърна кутийката към светлината и звездите във всеки камък заиграха, отразявайки я в тайнствените си набраздени дълбини. Мелъди преглътна, но буцата в гърлото й не се махаше. Никой никога не й бе подарявал подобно нещо. Никога. Усети леко парене в очите и започна да мига, ужасена от мисълта да се покаже толкова уязвима.

Тя произнесе пренебрежително:

— Приятна колекция от алуминиев оксид.

— Надявах се да харесвате звездни сапфири, Мелъди.

Крукшанк преглътна отново, обърната към гривната, така че той да не може да вижда очите й. Мислеше си, че не е харесвала нищо толкова много, колкото тази гривна. Звездни сапфири от Шри Ланка, любимите й, всеки от тях уникален, създаден в глъбините на земята при невероятна температура и налягане — въплъщение на минералогията. Знаеше, че е безсрамно и откровено манипулирана, но в същото време си мислеше: Защо не? Защо да не я вземе? Не правеха ли така всички?

Тя усети ръката на Корвъс — бе сложил ръка на рамото й и го стискаше нежно. Беше като електрически шок. Опита се да сподави хлипането си, но една гореща сълза се отрони върху бузата й. Тя замига бързо-бързо, без да е в състояние да говори, благодарна, че той е зад нея и не може да види. Другата му ръка легна на свободното й рамо и започна да го стиска. Можеше да усети горещината на присъствието му с тила си. През тялото й мина еротичен заряд като мълния и тя цялата пламна.

— Мелъди, ужасно много ти благодаря за помощта. Знам колко си добра в това, което правиш. Затова поверих този образец точно на теб и на никой друг. Затова ти подарявам гривната. Това не е подкуп в същинския смисъл на думата — макар и в някаква степен да е . — Той се ухили, като галеше раменете й. — Това е израз на доверието ми в теб, Мелъди Крукшанк.

Тя кимна, все още с обърната настрани глава.

Ръцете му отново стискаха, търкаха, милваха раменете й.

— Благодаря ти, Мелъди.

— Добре — прошепна тя.

Когато баща му умря, Том наследи океан от пари, но той се задоволи да си купи една товарна кола. Пикап Шеви 3100, 1957-а с тюркоазено купе и бял покрив, хромова решетка и три скорости на пода. Беше собственост на един колекционер на класически коли в Албакърк, истински фанатик, който с голяма любов бе възстановил двигателя и скоростната кутия, изработвайки частите, които не беше успял да намери и хромирайки всичко до копчетата на радиото. И като последен щрих бе претапицирал интериора с най-фината кремаво бяла кожа. Бедният човек бе починал от сърдечен удар, преди да може да се порадва на плодовете на труда си и Том си го бе набелязал от една реклама в „Спестен цент“. Беше платил на вдовицата до последното пени — петдесет и пет хилядарки — и въпреки това продължаваше да смята, че е направил изгодна сделка. Това си беше произведение на изкуството на колела.

Беше станало пладне. Том бе ходил къде ли не, беше разпитвал в „Сънсет“ и бе пребродил голяма част от пътеките около високите плата, но без никаква полза. Единственото, което научи бе, че само е минал по стъпките на полицаите от Санта Фе, които вече се бяха опитали да открият дали някой не е срещнал случайно мъжа, преди да го убият.

По всичко изглеждаше, че този човек добре е прикривал следите си.

Том бе решил да посети Бен Пийк, който живееше в Сирилос, Ню Мексико. Навремето златодобивен град, познал далеч по-добри дни, Сирилос лежеше в осеяната с тополи падина край главния път, грозд от стари кирпичени постройки и дървени сгради, пръснати по протежение на сухото корито на Галистео Крийк. Мините бяха затворени от десетилетия, но Сирилос бе избегнал статуса на призрачен град, съживен от хипитата през шейсетте, които бяха изкупили зарязаните миньорски хижи, превръщайки ги в грънчарски ателиета, кожарски магазини и работилнички за изработване на макраме. Сега бе населен от пъстра смесица стари испански фамилии, работили навремето в мините, остарели особняци и чудати ексцентрици.

Бен Пийк бе от последните и домът му го показваше. Старата, обкована с дъски къща не беше боядисвана от години. Мръсният двор, с ограда от кипнати колчета, бе натъпкан с ръждясало миньорско оборудване. В един ъгъл стоеше купчина от червени и зелени стъклени изолатори от телефонни стълбове. Отстрани на къщата се виждаше закована табелка, на която се четеше: