Дуглас Престон - Хищник

КАКВОТО ВИ ТРЯБВА

ВСИЧКО ЗА ПРОДАН

Включително собственика

Не се отказват разумни оферти

Том излезе от колата. Бен Пийк се беше занимавал професионално с иманярство в продължение на четирийсет години, до момента, в който едно инатливо муле му бе счупило бедрото. Той с неохота се бе установил в Сирилос с купчина вехтории и запас съмнителни истории. Въпреки ексцентричния си вид, имаше магистърска степен по геология от Минно-геоложкия институт в Колорадо. И си разбираше от работата.

Том се изкачи до изметнатата врата и почука. Миг по-късно в полумрака отзад лампата светна и се показа лице, изкривено от старите, надраскани очила; вратата се отвори с прозвънване на камбанка.

— Том Бродбент! — Пийк протегна тъмната си загрубяла ръка и стисна ръката на Том, докато костите му изпукаха. Беше висок не повече от пет стъпки, но за сметка на това бе надарен със силен, бумтящ глас. Брадата му беше пет-шест дневна, мрежа от ситни бръчици ограждаше живите му черни очи, а челото му беше толкова набръчкано, че му придаваше вид на постоянно изненадан.

— Как си, Бен?

— Ужасно, просто ужасно. Влизай.

Той направи път на Том да влезе в магазинчето му; стените бяха заети от рафтове, които направо се огъваха под тежестта на стари камъни, железни инструменти и стъклени бутилки от всякакъв размер. Всичко бе за продажба, но както изглежда не бе продадено нищо. Самите етикети, с отбелязани върху тях цени, бяха пожълтели от старост. Двамата преминаха в задната стая, която трябваше да мине за кухня и дневна. Кучетата на Пийк спяха на пода, простенвайки шумно насън. Възрастният мъж взе един очукан кафеник от печката, напълни две големи чаши и го сложи на дървената маса, след което се отпусна на един стол и покани Том да заеме другия.

— Захар? Мляко?

— Чисто.

Том го гледаше как изсипва три чаени лъжички захар в чашата си, последвани от още три, пълни със сухо мляко, после разбърква сместа до получаването на някаква мътилка. Том отпи от кафето си предпазливо. Хм, беше изненадващо добро — горещо, силно, сварено по каубойски маниер, точно както го обичаше.

— Как е Сали?

— Фантастична, както винаги.

Пийк кимна.

— Чудесна жена си взе, Том.

— Аз ли не го знам.

Пийк почука лулата си в ъгъла на камината и се зае да я пълни с „Боркъм Риф“.

— Вчера сутринта прочетох в „Ню Мексикан“, че си намерил убит човек горе в платата.

— Работата е много по-сложна от това, което се появи във вестниците. Мога ли да разчитам, че ще го запазиш за себе си?

— Разбира се.

Том му разказа историята, пропускайки онази част, в която ставаше дума за бележника.

— Да имаш представа кой може да е златотърсачът? — обърна се той накрая към възрастния човек.

Пийк изсумтя.

— Ловците на съкровища са шайка лековерни малоумници. В цялата история на Запада никой не е намирал истинско заровено имане.

— Този човек го е направил.

— Ще повярвам, когато го видя. А що се отнася до въпроса ти — не, не съм чувал тук да се навърта иманяр, макар това да не означава нищо — те са много потайни.

— Някаква идея що за съкровище може да е? Ако, разбира се, допуснем, че съществува…

Пийк измърмори:

— Аз бях златотърсач, а не ловец на съкровища. Има голяма разлика.

— Но си прекарал много време по платата.

— Двайсет и пет години.

— Чувал си истории…

Пийк запали една съчка и я поднесе към лулата си.

— Разбира се, че съм чувал.

— Разкажи ми нещо.

— Разправят, че когато това била все още испанска територия, северно от Абикию имало златна мина, наречена Ел Капитан. Знаеш ли я тази история?

— Никога не съм я чувал.

— Та, говори се значи, че добивали почти десет хиляди унции, които отливали в кюлчета, подпечатани с Лъва и Крепостта. Апачите били прогонени от местността, така че вместо да ги отнесат, те ги зазидали в една пещера, изчаквайки събитията да се уталожат. Така се случило, че един ден апачите нападнали мината. Убили всички, с изключение на един свой съучастник на име Хуан Кабрило, който отишъл в Абикию за провизии. Кабрило се върнал обратно и намерил другарите си мъртви. Отправил се към Санта Фе и довел въоръжена група, за да съберат златото. Но изминали две седмици, а проливният дъжд, който бил започнал, ставал все по-силен и наводнил всичко. Променили се всички ориентировъчни знаци. Е, намерили накрая мините, лагера и скелетите на убитите си приятели. Но така и не могли да намерят онази пещера. Хуан прекарал години в търсене — докато изчезнал горе из платата и повече никой не го видял, не го чул. Или поне така твърди историята.