Дуглас Престон - Хищник

Мисълта му отново се върна към търсача на съкровища. Той и бележникът му бяха много по-интересни от това да изсипе един галон минерални масла в опърничавото гърло на някое дръгливо добиче в ранчото на Гилдърхъс в Еспаньола — мъж, всеизвестен с грозотата както на конете, така и на нрава си. Една от добрите страни на това да си шеф беше възможността да стовариш черната работа върху главите на подчинените си. Той не го вършеше често, така че не изпитваше вина. Е, може би съвсем мъничко…

Отвори тефтерчето отново. По всичко личеше, че е кодирано, цифрите на всяка страница бяха изписани в редове и колони от умела, сръчна ръка. Не се виждаше никъде нищо изтрито или поправено, никакви грешки или драсканици — сякаш бе преписано от нещо друго, цифра по цифра.

Сали се приближи и обви ръце около него. Златната й коса се спусна върху лицето му и той вдъхна уханието й: току-що използван шампоан и мирис на курабийки.

— Обещай ми едно нещо — каза тя.

— Какво?

— Че ще бъдеш внимателен. Каквото и съкровище да е намерил този човек, бил е убит заради него.

Мелъди Крукшанк, технически специалист първа степен, взе кутийка кока-кола и я отвори; отпи глътка и огледа тъжно лабораторията си. Когато отиде да прави докторат по геофизична химия в Колумбийския университет, си представяше кариерата си по съвсем друг начин — как минава през дъждовните гори на Куинтана Ру и картографира кратерите на Чикскълъб; как лагерува на легендарната Пламтяща скала в пустинята Гоби и разкопава гнезда на динозаври; или как изнася доклад пред унесената публика в Природонаучния музей в Париж. А вместо това киснеше в този сутерен без прозорци и правеше тъпи лабораторни изследвания за сухи учени без всякакво въображение, които дори не си даваха труда да запомнят името й и по-голямата част от които имаха коефициент на интелигентност на половината на нейния. Беше започнала работата още като аспирантка, казваше си, че е нещо временно, само докато завърши дисертацията и си намери солидна длъжност. Но от получаването на докторската й степен бяха изминали пет години, през които тя не бе спряла да изпраща — стотици, дори хиляди! — молби и автобиографии за работа, без да получи в отговор ни едно предложение. Това беше един жесток пазар, на който всяка година излизаха по шейсет росни пресни доктори на науките, преследващи половин дузина вакантни места, игра на музикални столове, в която, когато музиката спреше, повечето оставаха правостоящи. Беше тъжно, че когато погледна страницата с некролози в тримесечното списание „Минералогия“ в душата й потрепна надежда — бе прочела как един пожизнен професор, заемащ въжделения стол, любимец на студентите и носител на редица почетни титли — истински първенец в областта си, бил трагично покосен от ненавременна кончина. Съвсем навременна даже.

От друга страна Мелъди бе непоправима оптимистка и чувстваше дълбоко в себе си, че е предопределена за нещо по-велико, ето защо продължи да изпраща документи и да кандидатства за какви ли не позиции, които излизаха тук и там. Междувременно настоящето бе поносимо: лабораторията бе тиха, тя караше смяна и всичко, което трябваше да направи, за да избяга, бе да затвори очи и да пристъпи в бъдещето — онази голяма, вълшебна страна, където щеше да изживява приключения, да прави удивителни открития, да приема признанията и да заеме лелеяния пост.

Мелъди отново отвори очи за земното настояще на сивкавите стени на лабораторията с нейното леко бръмчене на флуоресцентното осветление, с отрупаните със справочници рафтове и шкафовете, пълни с образци от минерали. Дори струващото милиони долари оборудване, което навремето бе накарало сърцето й да се разтупти, отдавна бе загубило блясъка си. Очите й блуждаеха, местеха се разсеяно от чудовището JEOL JXA-733, електронен микроанализатор с рентгенови лъчи, към рентгеновата анализираща система „Епсилон“ 5 с триизмерна поляризираща оптична геометрия, после се спряха за миг върху трансмисионния електронен микроскоп „Уотсън 55“, плъзнаха се по двата петрографски микроскопа, после отидоха на дигиталната камера, автоматичните полировчици…

И каква полза от всичко това, като й даваха да анализира само досадни боклуци?

Унесът й бе прекъснат от тихо жужене, което показваше, че някой е влязъл в празната лаборатория. Сигурно беше поредният помощник-куратор с молба да изследва поредния камък за поредната научна статия, която никой нямаше да прочете. Тя изчака посетителя да се покаже зад ъгъла, с крака на бюрото и кутийка кока-кола в ръка.