Дуглас Престон - Хищник

— Май не ме слушате, детективе. Нямам намерение да отивам, където и да било, докато не разрешим този проблем.

— Оправяйте се сам, тогава. Знаете пътя за връщане. — Уилър се обърна и тръгна към чопъра.

— Тръгваме си — каза той, когато се качи в кабината.

Пилотът свали слушалките си:

— Ами той?

— Знае пътя за обратно.

— Вижте, прави ви някакви знаци.

Уилър изруга под нос и изви поглед към тъмната фигура на няколкостотин метра от тях. Размахваше ръце и жестикулираше.

— Всемогъщи Боже! — Уилър излезе и затътри крака. Бродбент беше разровил едно каре от сух пясък, откривайки черен, влажен и лепкав слой под него.

Уилър преглътна и без да откопчава фенерчето, го включи.

— Исусе! — прошепна той невярващо и отстъпи назад. — Господи, Исусе Христе.

Мадокс „Тревата“ си купи синьо копринено сако, сини боксерки и чифт сиви памучни панталони от „Селиман“ на Трийсет и четвърта улица, заедно с една бяла тениска, копринени чорапи и италиански обувки и ги облече в пробната. Плати ги със собствената си карта „Американ Експрес“ — първата в живота му законна карта, с изписаното му отпред име: Джимсън А. Мадокс, член от 2005 г. — и излезе на улицата. Дрехите стопиха малко от нервността, която чувстваше от предстоящата среща с Корвъс. Интересно как един комплект току-що купени дрехи може да те накара да се чувстваш като нов човек. Той раздвижи мускулите на гърба си и усети лекото шумолене и разтягане на плата. Добре, много, много добре.

Хвана едно такси, даде адреса и пристигна за отрицателно време в жилищната част на града.

Десет минути по-късно бе въведен в облицования с ламперия офис на д-р Айън Корвъс. Беше великолепен. Изградена от розов мрамор камина украсяваше единия ъгъл, а една цяла редица прозорци гледаше към Сентръл Парк. Младият британец стоеше от вътрешната страна на бюрото си и неспокойно разлистваше някакви документи.

Мадокс спря на прага, обхванал ръце пред гърдите си и зачака да го поканят. Корвъс бе изтупан както винаги, несъществуващите му устни бяха стиснати като менгеме, брадичката му бе издадена напред, черната му коса бе причесана гладко назад, което, предположи Мадокс, бе последният писък на модата в Лондон. Носеше добре ушит костюм в графитен цвят и колосана риза от „Търнбъл и Асърт“ — якичката се закопчаваше долу — в съчетание с кървавочервена копринена вратовръзка.

Ето един човек, помисли си Мадокс, който би имал полза от медитация.

Корвъс спря да разлиства и погледна над рамките на очилата си.

— Виж ти, това пък ако не е Джимсън Мадокс, пристигнал направо от фронта! — Британският му акцент изглеждаше по-силен от всякога. Корвъс бе на неговите години, към средата на трийсетте, но двамата мъже бяха толкова различни, колкото могат да са две планети. Странно беше, че ги бе събрала една татуировка.

Корвъс протегна ръка и Мадокс усети здравото ръкостискане — нито прекалено продължително, нито съвсем кратко, нито отпуснато, нито агресивно. Той сподави вълната от емоции.

Това бе човекът, който го бе измъкнал от Пеликан бей.

Корвъс го хвана за лакътя и го поведе към стола в къта за почивка, който се намираше в далечния край на офиса, срещу безполезната камина. После отиде до вратата, каза нещо на секретарката си, затвори меко и заключи и едва тогава се настани срещу него, като непрестанно кръстосваше ту единия, ту другия си крак, без да може да реши как му е най-удобно. След няколко минути се приведе напред с блеснали очи:

— Пура?

— Отказах ги.

— Браво. Нещо против?

— Не, по дяволите.

Корвъс си взе една от кутията за пури с овлажнител, отряза крайчеца й и я запали. Дръпна, за да се разгори хубаво, свали я и погледна Мадокс през виещия се воал от пушек.

— Радвам се да те видя, Джим.

Мадокс харесваше начина, по който Корвъс винаги му даваше цялото си внимание, говорейки с него като с равен, а не като човекът в силната позиция, какъвто всъщност беше. Корвъс бе направил чудеса, за да го освободи от затвора; и само с едно телефонно обаждане можеше да го върне обратно. Тези два факта предизвикваха силни, противоречиви чувства, които Мадокс все още не можеше да разбере.

— Е? — каза Корвъс, като се облегна назад и изпусна облак дим.

Нещо в Корвъс винаги го правеше нервен. Той побърза да извади картата от джоба си и му я подаде.

— Намерих я в багажа на нашия човек.

Корвъс я взе със сумтене, но не я разтвори. Мадокс очакваше поздравления, но вместо това лицето на мъжа отсреща почервеня. С късо, рязко движение той плъзна картата по масичката. Мадокс посегна, за да я спре.