Дуглас Престон - Хищник

О, дано да е наркоубийство.

— Тук е. Старото корито Хоакин. Дай на изток — каза Бродбент на пилота. Уилър хвърли поглед към мъжа, който бе провалил вечерта му. Беше висок, строен, с износени каубойски ботуши, единият от които грубо подшит с парче кожа.

Чопърът се наклони на една страна.

— Можеш ли да летиш по-ниско?

Хеликоптерът се спусна, като междувременно намали скоростта, и Уилър видя облените в лунна светлина ръбове на каньона, чиито дълбини изглеждаха като бездънни пукнатини в земята. Дяволски призрачно място.

— Лабиринтът е пред нас долу — каза Бродбент. — Тялото беше точно във входа му, където Лабиринта се слива с каньона Хоакин.

Хеликоптерът намали още. Луната висеше точно над тях, осветявайки по-голямата част от дъното на каньона. Уилър не виждаше нищо, освен сребрист пясък.

— Приземи го на откритото пространство, ей там.

— Няма проблем.

Пилотът увисна и след малко машината започна да се спуска, надигайки пясъчна вихрушка от сухото корито, преди да докосне земята. Изчакаха малко, докато прашните облаци се разнесат. Глухото боботене на перките постепенно замря.

— Аз ще остана в кабината — рече пилотът. — Вие си вършете работата.

— Благодаря, Фреди.

Бродбент се смъкна от машината. Уилър го последва приведен, като пазеше очите си от праха, и не спря да тича, докато не се озова от другата страна на коритото. После спря, изправи рамене, измъкна от джоба си кутия цигари и запали.

Бродбент продължаваше да крачи напред. Уилър включи фенерчето си и освети наоколо.

— Внимавайте да не стъпвате върху следите — подвикна той към Бродбент. — Не ща съдебните следователи да ми се бъркат в случая.

Лъчът на фенерчето пробяга по входа на каньона. Не се виждаше нищо друго, освен равно пясъчно дъно, заключено между две стени от пясъчник.

— Какво е това там?

— Лабиринтът — кратко отвърна Бродбент.

— И докъде ще ни изведе?

— Далеч не един каньон прорязва Меса де лос Виехос. Човек лесно може да се изгуби, детективе.

— Ясно. — Той насочи лъча наляво-надясно. — Не виждам никакви следи.

— Нито пък аз. Но трябва да са някъде тук.

— Водете тогава.

Бавно пое след Бродбент. Фенерчето не беше от голяма полза под ярката лунна светлина, дори по-скоро пречеше. Той го изключи.

— Продължавам да не забелязвам следи. — Уилър се загледа напред. Каньонът се виеше като корито на река от лунни лъчи и изглеждаше празен — нито камък, нито храст, нито отпечатък от човешки крак или тяло се изпречваха пред погледа.

Бродбент се огледа разколебан.

Уилър усети, че го обхваща неприятно чувство.

— Тялото се намираше точно на това място. И следите от коня ми би трябвало да се виждат ясно…

Уилър не каза нищо. Наведе се, изгаси цигарата си в пясъка и мушна фаса в джоба си.

— Точно тук беше. Сигурен съм.

Уилър светна отново фенерчето и освети наоколо. Нищо. Изключи го и въздъхна дълбоко.

— Магарето стоеше ей там — продължаваше Бродбент, — на стотина метра.

Нямаше никакви следи, нямаше тяло, нищо, освен празния каньон, облян от луната.

— Сигурен ли сте, че това е мястото? — не издържа Уилър.

— Напълно.

Уилър мушна палци в колана си и загледа как младият мъж обикаля напред-назад и се взира напрегнато в земята. Беше висок, енергичен тип. В града разправяха, че бил богат като Крез, но отблизо съвсем не приличаше на богаташ с износените си ботуши и риза от Армията на спасението.

Уилър се изхрачи. Тук сигурно имаше хиляди каньони, беше среднощ — Бродбент явно се бе объркал и ги бе замъкнал на неправилното място.

— Сигурен ли сте, че е точно тук?

— Точно тук беше, на входа на този каньон.

— Или на някой друг каньон, може би?

— Няма начин.

Той можеше да види, че каньонът беше празен от стена до стена. Луната светеше толкова ярко, беше светло като по пладне.

— Е, явно има. Не се виждат следи, не се вижда тяло, нито кръв — нищо.

— Тялото беше тук, детективе.

— Време е да кажем „лека нощ“, господин Бродбент.

— Искате да се откажете?

Уилър пое дълго и бавно въздух:

— Всичко, което казвам е, че ще се върнем на сутринта, когато нещата изглеждат по-познати. — Нямаше намерение да си разваля спокойствието с този чешит.

— Погледнете тук — каза Бродбент, — изглежда така, сякаш пясъкът е бил заравнен.

Уилър го погледна. Кой, по дяволите, беше той, че да му казва какво да прави?

— Не виждам доказателства за престъпление. Този хеликоптер ми струва по шестстотин долара на час. Ще се върнем тук утре с карти, с GPS устройства и ще намерим правилния каньон.