Дуглас Престон - Хищник

Ведрото настроение на Уедърс се възвърна. Това копеле нямаше да успее да развали най-страхотната седмица в живота му. Магарето се дръпна и той спря да налее малко вода в шапката си и да даде на животното да пие, след което го пришпори напред. Лабиринтът се намираше точно срещу него. Дълбоко навътре, близо до две скали, се намираше необикновен извор — скалният ръб бе покрит с ветрилообразна папрат, по която се стичаше вода в древен басейн, издълбан в пясъчника от праисторическите племена. Уедърс реши да лагерува там, вместо на завоя на Чама, където би бил явна мишена. Седем пъти мери, един път режи.

Той заобиколи огромната каменна колона, маркираща входа. Високите хиляда стъпки стени на каньона, изградени от пясъчник, се извисяваха над него, величествената формация Ентрада, компактните останки от юрската пустиня. Каньонът създаваше чувство за хлад и сумрачност като във вътрешността на готическа катедрала. Той вдиша дълбоко благоуханния въздух, изпълнен с аромата на солен кедър. Отгоре светлината в удивителната скална формация бе станала от кехлибарена в златна, когато слънцето потъна зад хоризонта.

Продължи в мрежата от каньони и скоро наближи мястото, където Висящия каньон се сливаше с Мексиканския — първото от многото подобни разклонения. В Лабиринта дори и карта не можеше да ти помогне. А голямата дълбочина правеше GPS и сателитните телефони безполезни.

Първият изстрел го улучи в рамото отзад и Уедърс го усети по-скоро като силен удар, отколкото като куршум. Падна на ръце и колене, мозъкът му бе блокирал от удивление. Едва когато изстрелът проехтя и отекна в каньоните, той осъзна какво става. Все още нямаше болка, не, само странно, звънтящо вцепенение, но той видя, че една разтрошена кост се подава през скъсаната му риза и бликащата кръв се стича върху пясъка.

Господи, Исусе Христе.

Олюля се назад, когато вторият куршум се заби в пясъка близо до него. Изстрелите идваха от скалата горе, от дясната му страна. Трябваше да се върне в каньона на двеста метра оттук — да се подслони до каменната колона. Това бе единственото прикритие. Той хукна с всички сили.

Третият куршум се заби пред него. Уедърс тичаше, все още имаше шанс. Нападателят го бе издебнал отгоре и сега му трябваха поне няколко часа, за да се спусне до долу. Ако Уедърс успееше да стигне каменната колона, можеше да се изплъзне. Щеше да живее. Той започна да се движи на зигзаг, дробовете му пламтяха от болка. Петдесет метра, четиридесет, тридесет…

Чу изстрела едва след като усети куршума да го блъсва в долната част на гърба и видя вътрешностите си да се изсипват на пясъка пред него; инерцията го събори по очи. Опита се да се изправи като хлипаше и драскаше с нокти, бесен, че някой би могъл да открадне находката му. Той се сгърчи и изрева, стискайки здраво тефтерчето в джоба си, като се опитваше да го изхвърли, да се освободи от него, да го запази от убиеца си — но нямаше място, където да го скрие, а след това сякаш в сън, вече не можеше да мисли, не можеше да се движи…

Том Бродбент подръпна поводите на коня си. Долу в пролома Хоакин, на изток от реката, бяха проехтели четири изстрела. Запита се какво ли може да означава това. Не беше ловен сезон и никой, който е с ума си нямаше да слезе да се помайва из каньоните и да стреля по дивеч.

Той погледна часовника си. Осем. Слънцето тъкмо се бе изтърколило зад хоризонта. Ехото явно идваше от скалите на входа на Лабиринта. Щеше да стигне дотам за петнайсетина минути, не повече. Имаше време за една бърза обиколка. Пълната луна щеше да изгрее съвсем скоро, пък и жена му Сали нямаше да го очаква преди полунощ.

Той насочи коня си Нок към входа на каньона, следвайки пресните дири, оставени от мъж и магаре. След завоя пред очите му се изпречи тъмна фигура на човек, проснат по лице върху земята.

Приближи се, скочи от коня и коленичи. Сърцето му биеше бясно. Мъжът, прострелян в гърба и рамото, продължаваше да кърви. Той опипа сънната артерия: нищо. Обърна го по гръб и останалите вътрешности на жертвата се изсипаха върху пясъка.

Том избърса устата му от полепналите песъчинки и започна да му прави дишане уста в уста и сърдечен масаж. Натискане на гръдния кош — едно, две-три, обдишване. И отново — едно, две, три, обдишване. От раната излизаха въздушни мехурчета. Том продължи известно време и отново опипа пулса.

Невероятно, сърцето заработи!

Внезапно мъжът отвори очи и насочи погледа си към Том. Бяха яркосини на фона на прашното му, обветрено от слънцето и вятъра, лице. Пое си едва-едва дъх, въздухът изхърка в гърлото му и устните му се раздвижиха.