Дуглас Престон - Хищник

Целият му досегашен живот бе само пролог към тази вълнуваща седмица.

Животът му щеше да се промени за миг. Щеше да уреди нещата с дъщеря си, Роби, да я доведе тук и да й покаже находката си. Тя щеше да прости манията му, непоседливия му начин на живот, безкрайните му отсъствия. Находката щеше да ги изкупи. Никога не е бил в състояние да осигури на Роби нещата, с които другите бащи обсипват дъщерите си — пари за колеж, кола, помощ за наема. Сега щеше да я освободи от келнерския поднос в „Ред Лобстър“ и да финансира художническото ателие и галерията, за които тя мечтаеше.

Уедърс присви очи срещу слънцето. Оставаха два часа, преди да се скрие зад хоризонта. Ако не тръгнеше, нямаше да стигне Чама ривър до мръкнало. Солт, магарето му, не бе поено от сутринта и Уедърс не искаше да умре в ръцете му. Той погледна към дремещото на сянка животно, ушите му бяха клюмнали, а устата му трепереше, очевидно сънуваше някакъв кошмар. Изпита жал към старото инатливо добиче.

Той изгаси цигарата и прибра фаса в джоба си. Отпи една голяма глътка от манерката и изля малко от нея върху кърпата си, след което избърса лицето и врата си със студената вода. Преметна манерката през рамо, отвърза магарето и го поведе на изток през пустинното плато от пясъчник. Отдалечен на четири-петстотин метра, спиращият дъха каньон Хоакин бе издълбал огромен пролом в Меса де лос Виехос, Платото на древните. Изчезващ в сложна мрежа от каньони, известни като Лабиринта, той криволичеше през целия си път до Чама ривър.

Уедърс се взря надолу. Дъното на каньона тънеше в синя сянка, сякаш бе под вода. Там, където завиваше и тръгваше на запад — ограничен от двете страни от платата Орфан и Дог, той съзря на около осем километра широкия отвор към Лабиринта. Слънцето пронизваше наклонените върхове и омагьосващите скални образувания, отбелязвайки входа му.

Той спря поглед върху ръба, докато откри бледата неясна пътека, водеща към дъното. Беше стръмна и несигурна и се губеше на много места, принуждавайки пътешествениците да се спускат хиляди стъпки надолу. Единствен маршрут от Чама ривър към източния район на високото плато, тази пътека обезкуражаваше дори и най-смелите сърца.

За което, впрочем, Уедърс бе много благодарен.

Той тръгна предпазливо надолу заедно с магарето и въздъхна с облекчение, когато наближи и видя сухия пясък по дъното. Хоакин щеше да го отведе до входа на Лабиринта и оттам — до Чама ривър. По Чама имаше естествен бивак, където реката правеше остър завой с лиман, в който можеше да се поплува. Да поплува… добра идея. До утре след обяд би трябвало да е в Абикию. Първо щеше да телефонира на Хари Диърборн (батерията на сателитния му телефон се бе изтощила преди няколко дни), за да му съобщи… Уедърс изтръпна при мисълта за спиращите дъха новини.

Пътеката най-сетне стигна до дъното. Той вдигна очи нагоре. Каньонът беше тъмен, но късното следобедно слънце осветяваше ярко ръба на скалите. Замръзна. На хиляда стъпки височина, върху фона на скалата се открояваше мъж, който гледаше надолу към него.

Той изруга наум. Беше същият мъж, който го бе следвал от Санта Фе към Чама преди две седмици. От онези хора, които знаеха за уникалните способности на Уедърс, хора, твърде мързеливи или глупави, за да направят свои собствени проучвания и затова вечно с претенции към другите. Той извика на мъжа: мършав тип, от онези, дето вечно подражават и се правят на рокери. Беше се мъкнал подир него през цялото време, изоставайки на около километър отзад, без дори да прави усилие да се прикрива. Беше видял същия шегаджия в началото на пътешествието си в пустинята. С превързана около главата кърпа го бе следвал пеша до Хоакин от река Чама. Уедърс бе загубил преследвача си в Лабиринта и стигна до върха на Платото на древните, преди онзи да се е добрал дотам.

И две седмици по-късно — ето го отново! Упорито копеле.

Стем Уедърс проследи ленивата извивка на старото корито, после вдигна очи към върховете на скалата, маркиращи изхода на Лабиринта. Онзи щеше да изгуби следите му в Лабиринта. И може би този път кучият син щеше да си остане вътре.

Той продължи да се спуска по стената на каньона, като поглеждаше от време навреме след себе си. Вместо да го последва, обаче, мъжът бе изчезнал. Може би предполагаше, че има по-кратък път за надолу.

Уедърс се усмихна, защото нямаше друг път.

След едночасово тътрене надолу го обхванаха гняв и безпокойство. Мъжът очевидно беше аматьор. Не за пръв път някой глупак го преследваше в пустинята, само колкото да се изгуби. Всички искаха да са като Стем, но не можеха. Беше се занимавал с това през целия си живот и имаше развито шесто чувство — то бе необяснимо. Не го бе назубрил от учебник, нито го бе изучавал в университета и разните му там професори с докторски дисертации нямаше да го разберат никога с техните геоложки карти и картографиране със синтетична апертура. Той успяваше там, където те се проваляха, без да използва нищо друго, освен магаре и изработено в домашни условия проникващо през земната повърхност радарно устройство на основата на стар компютър IBM 286. Нищо чудно, че го мразеха.