Дуглас Престон: Хищник

— Не… Ти, копеле… — Очите му се разшириха и устата се напълни с кръв.

— Почакайте — каза Том. — Аз не съм човекът, който стреля по вас.

Мъжът го погледна изучаващо и ужасът върху лицето му се отдръпна, заменен от нещо друго. Той погледна към ръката си, сякаш искаше да покаже нещо. Том проследи движението на очите му и видя, че стиска в шепа малко тефтерче с кожена подвързия.

— Вземи… — изхърка мъжът.

— Не се опитвайте да говорите.

— Вземи го…

Том го взе. Кожата бе изцапана с кръв.

— За Роби с… — задъхано произнесе той; устните му се изкривиха от усилието. — Дъщеря ми… Обещайте ми, че ще й го дадете… Тя знае как да го намери…

— Да го намери?

— … Съкровището…

— Не мислете за това сега. Първо ще трябва да ви измъкнем оттук. Само не се отчайвайте…

Мъжът дръпна силно ризата на Том с трепереща ръка.

— То е за нея… Роби… Никой друг… За бога, полицията не… Вие трябва… обещайте . — Ръката му усука ризата със смайваща сила в предсмъртен гърч.

— Обещавам.

— Кажете на Роби… Аз… обичам…

Погледът му се разфокусира. Ръката се отпусна и се хлъзна надолу. Том осъзна, че бе спрял да диша.

Без да се суети той поднови сърдечния масаж. Нищо. След десет безполезни минути развърза шарената памучна кърпа около врата на мъжа и покри с нея лицето му.

В този момент в съзнанието му просветна: убиецът на мъжа сигурно все още е наблизо . Очите му се плъзнаха нагоре по ръба на скалите и околните сипеи. Тишината бе толкова дълбока, сякаш самите скали бяха притихнали в бдение. Къде ли се намираше убиецът! Не се виждаха други следи наоколо, само оставените от иманяря и магарето му. Клетото животно стоеше на стотина метра, все още с товара на гръб, и дремеше право. Убиецът имаше пушка и се намираше нависоко. Бродбент може би и в момента бе на прицела му.

Измъквай се оттук. Той се изправи, хвана поводите на коня си, дръпна ги и се понесе бързо. Конят премина през каньона в галоп, заобикаляйки отвора към Лабиринта. Едва когато бе на половината път по пролома, Том намали до тръс. От изток грееше голяма, лъскава луна и осветяваше пясъчното корито.

Ако пришпореше коня, можеше да стигне до Абикию за два часа.

Джимсън Мадокс „Тревата“ се движеше по дъното на каньона, подсвирквайки си „Saturday Night Fever“; чувстваше се на върха на щастието. Карабината 223 AR-15 бе разглобена, почистена и грижливо скрита в един процеп, затиснат с камъни.

Пустият каньон направи завой, след това още един. Уедърс на два пъти му приложи същия номер, като се опита да се отърве от него в Лабиринта. Старото копеле можеше да надхитри Джимсън Мадокс веднъж. Но не и втори път.

Той се спусна надолу по пролома, разкъртвайки по пътя си буци пръст. Дори с карта и GPS бе прекарал по-голямата част от седмицата да се лута, изгубен в Лабиринта. Но не го приемаше като загуба на време: сега познаваше както Лабиринта, така и околностите на скалистото плато. Беше разполагал с достатъчно време да планира нападението над Уедърс — и го бе извършил перфектно.

Вдиша изпълнения с леко ухание въздух на каньона. Не беше много различен от този в Ирак, където бе прекарал известно време като сержант артилерист по време на операцията „Пустинна буря“. Ако имаше място, пълна противоположност на затвора — то беше това тук; никой не те блъска, никой не се завира в лицето ти, без педерасти, латино или негра, които да ти развалят спокойствието. Сухо, празно и тихо.

Той заобиколи колоната от пясъчник на входа към Лабиринта. Мъжът, когото бе застрелял, лежеше на земята, тъмна фигура в здрача.

Спря. Пресни следи от конски копита водеха към тялото и се връщаха обратно.

Затича се.

Тялото лежеше по гръб, с ръце встрани, лицето бе покрито грижливо с шарена кърпа. Някой беше идвал. И бе възможно дори да е станал свидетел на случилото се. Беше на кон и можеше да отиде право при ченгетата.

Мадокс се насили да се успокои. Дори и на кон, на онзи щеше да му отнеме поне няколко часа да стигне до Абикию и още няколко да съобщи на полицията и да се върнат. Дори да позвъняха за чопър, трябваше да летят от Санта Фе, сто и трийсет километра на юг. Имаше поне три часа на разположение да вземе тефтерчето, да скрие тялото и да се омете.

Той огледа тялото, обърна джобовете навън и претършува еднодневката на мъртвеца. Пръстите му напипаха камък в единия джоб и той побърза да го извади и да го разгледа на светлината на фенерчето. Определено беше образец, нещо, за което Корвъс многозначително бе подпитвал.