Дуглас Престон - Хищник

Сали влезе, все още с нощния си халат, и премина през плъзгащата се стъклена врата, осветена от изгряващото слънце. Бяха женени по-малко от година и всичко бе все още ново. Той я загледа как вдига кафеварката, как надниква в нея, правейки физиономия и отново я връща на котлона.

— Не мога да повярвам, че правиш кафето по такъв начин.

Том се усмихна.

— Тази сутрин изглеждаш омагьосващо.

Сали го погледна и отметна падналата върху лицето си коса.

— Реших да оставя Шейн да се оправя в клиниката днес — каза Том. — Единственото, което трябва да свърши, е да се погрижи за един кон с колики в Еспаньола.

Той подпря ботушите си на табуретката и загледа как Сали приготвя собственото си, състоящо се от какво ли не, кафе, като разби млякото на пяна, добави чаена лъжичка мед, след което наля натурален шоколад от шейкъра. Това беше нейният сутрешен ритуал и Том не се уморяваше да я гледа.

— Шейн ще разбере. Не съм се прибирал през по-голямата част от нощта, заради тази… работа в Лабиринта.

— Полицията има ли някакви предположения?

— Не. Няма тяло, няма мотиви, никой не липсва — само някоя и друга кофа пясък, пропит с кръв.

Сали потрепери.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита го тя.

Той седна на стола срещу нея и бръкна в джоба си, откъдето извади омачкано тефтерче.

— Трябва да намеря Роби, където и да се намира тя, и да й го предам.

Сали се намръщи.

— Том, продължавам да мисля, че трябва да съобщиш в полицията.

— Дадох обещание.

— Безотговорно е да криеш доказателства.

— Обещах му да не го давам на полицията.

— Сигурно е бил замесен в нещо незаконно.

— Може би, но дадох обещание на умиращ човек. А освен това просто не мога да отида и да го предам на онзи детектив, Уилър. Не остави у мен впечатлението, че умът му щрака, или че ръцете го сърбят за работа.

— Бил си принуден да обещаеш. Това не важи.

— Ако беше видяла отчаянието върху лицето му, щеше да разбереш.

Тя въздъхна.

— Значи си решил да търсиш тази мистериозна дъщеря?

— Мисля да започна от търговския център „Сънсет“ — ще проверя дали се е отбивал да купува бензин или зеленчуци. Може да огледам някои от горските пътища за нагоре, да потърся колата му.

— И следи от конски копита.

— Да. И следи от конски копита.

Неканен, споменът за умиращия човек отново се върна в съзнанието му. Беше образ, от който не можеше да се освободи; напомни му за смъртта на собствения му баща, за отчаяното усилие, с което се бе вкопчил в живота през онези последни секунди на болка и страх, когато цялата надежда бе изгубена. Някои хора не могат да напуснат лесно живота.

— Може да се отбия и при Бен Пийк — каза Том. — Прекара години в изследване на тези каньони. Може да има някаква идея кой с бил този човек или какво съкровище с търсил.

— Хрумна ми една идея. В онова тефтерче нищо ли няма?

— Нищо, освен цифри. Няма имена и адреси, шейсет страници, запълнени само от цифри — и няколко огромни удивителни накрая.

— Смяташ ли, че наистина е открил съкровище?

— Видях го в очите му.

Отчаяната молба на мъжа още звучеше в ушите му. Беше го поразила дълбоко, може би защото смъртта на баща му все още бе твърде прясна. Баща му, страховитият и ужасен Максуел Бродбент, също беше своего рода иманяр — разбивач на гробници, колекционер и дилър на произведения на изкуството. Макар и да бе труден за издържане баща, смъртта му остави огромна празнота в сърцето на Том. Умиращият иманяр с побелялата запусната брада и пронизващи сини очи му напомняше по някакъв начин за баща му. Беше глупаво да прави асоциацията, но по каквато и причина да бе дал обещанието на непознатия, трябваше да го спази.

— Том? Отново придоби онзи отнесен израз.

— Съжалявам.

Сали допи кафето си, стана и остави чашата в умивалника.

— Осъзнаваш ли, че открихме това място точно преди една година на същия ден?

— Бях забравил.

— Все още ли ти харесва?

— То е всичко, което съм искал.

Заедно в дивите околности на Абикию в подножието на Пидернъл Пийк, двамата бяха намерили живота, за който са мечтали: малко ранчо с коне, градина и ветеринарна практика за Том — провинциално ежедневие без напрежението на града с неговото замърсяване и безумен трафик. Ветеринарната практика на Том вървеше добре. Дори свадливите стари фермери бяха започнали да го търсят. Работата му бе почти изцяло на открито, хората бяха страхотни и той обичаше конете.

Е, беше малко тихо, трябваше да признае той.