Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Тазвечерната среща с Уорфийлд принуди Алекс почти панически да търси Холкрофт по телефона, защото британският агент също му беше определил среща в един часа сутринта; тоест Маколиф беше помолил за среща, а Холкрофт беше определил времето и мястото. А в десет и двадесет същата вечер му се обадиха от «Дънстоун»: бъдете на «Хай Холборн» и «Чансъри» в 11:30, след час и десет минути.

Отначало той не можа да намери Холкрофт. Дълбоко засекретеният личен телефон на агента във Форин офис просто не отговаряше. Алекс нямаше друг номер, а Холкрофт му беше повтарял много пъти никога да не звъни във Форин офис и да не оставя името си. Също така не трябваше никога да се обажда на агента от стаите си в «Савой». Холкрофт не вярваше на телефонните централи в което и да било учреждение.

Така че Алекс трябваше да излиза на «Странд», да обикаля редуващите се кръчми и аптеки и да звъни от обществените телефони, докато се свърже с Холкрофт. Беше сигурен, че някой го наблюдава и затова се преструваше на раздразнен всеки път, когато затваряше телефона, без да е успял да се свърже. Той бе подготвил лъжата, ако Уорфийлд го попита. Неговата версия беше, че се е опитвал да открие Алисън Бут и да отмени срещата, която си бяха уговорили за следващия ден на обяд. Те наистина имаха среща, която той не възнамеряваше да отменя, но историята съдържаше достатъчно истина, за да изглежда правдоподобна.

Винаги се опирай на част от истината… Отношение и реакция. Контраразузнаването.

Накрая някакъв човек вдигна телефона на Холкрофт и спокойно започна да обяснява, че той е излязъл за късна вечеря.

Късна вечеря! Мили боже!… Огромни монополисти, международни сблъсъци в най-висшите сфери, финансова конспирация — и късна вечеря.

Човекът каза на Маколиф с разумен тон, който се противопоставяше на неговата тревога, че Холкрофт ще бъде предупреден. Това не удовлетвори Алекс; той настоя Холкрофт да седи до телефона си, ако трябва да чака цяла нощ, докато той, Алекс, му се обади след срещата си с Уорфийлд.

Беше 11:45. Сейнт джеймс ролс-ройсът още не се бе появил. Той огледа неколцината пешеходци, които вървяха в гъстата мъгла по «Хай Холборн», и се зачуди кой от тях, ако имаше такъв, се занимава с него.

Лапите на страха.

Чудеше се също и за Алисън. Бяха вечеряли заедно трета поредна вечер; тя беше казала, че трябва да си подготви някаква лекция, така че срещата им бе отложена. Като се вземат предвид усложненията, които следваха, това беше добре.

Алисън бе странно момиче — професионалистка, която добре скриваше своята уязвимост. Тя никога не излизаше от рамките на спокойния хумор, който я предпазваше. Полуусмивката, топлите сини очи, бавните, грациозни движения на ръцете й… по някакъв начин всичко това й служеше като щит.

Нямаше проблеми да я избере като своя кандидатка номер едно… от професионална гледна точка. Тя далеч превъзхождаше останалите кандидати за екипа. Алекс се смяташе за един от най-добрите специалисти на двата континента по състав на скалите, но все пак не беше сигурен дали би искал да противопостави своите знания на нейните. Алисън Джерард Бут беше кадърна.

Беше и хубава.

И той искаше тя да дойде в Ямайка.

Той бе подготвил аргументите си за Уорфийлд, в случай че проклетите компютри на «Дънстоун» я отхвърлят. Окончателното изясняване на избраните от него кандидатури беше темата на нощната им конференция.

Къде се губеше онзи проклет черен автомобил с размерите на кораб? Дванадесет без десет.

— Извинете, сър — произнесе един дълбок, почти гърлен глас зад Маколиф. Той се обърна и видя някакъв човек, облечен с кафяво карирано палто; човекът приличаше на докер или строителен работник.

— Да?

— За първи път идвам в Лондон, сър, и май съм се загубил.

След това човекът посочи нагоре към табелата с името на улицата, която едва се виждаше на мъждивата светлина на лампата в мъглата.

— Тука пише «Чансъри Лейн», това трябва да е близо до едно място, дето се казва «Хатън», а там аз трябва да се срещна с приятелите си. Не мога да го намеря , сър.

Алекс посочи наляво.

— Това се намира там, нагоре, след две-три преки.

Човекът отново посочи, както правят простаците, в посоката, която му беше показал Маколиф.

— Там нагоре ли е, сър?

— Точно така.

Човекът няколко пъти му разтърси ръката, сякаш за да подчертае въпроса си:

— Сигурен ли сте, сър?

След това той понижи глас и заговори бързо:

— Моля ви, не правете резки движения, господин Маколиф. Продължете да се преструвате, че ми обяснявате. Господин Холкрофт ще се срещне с вас в Сохо; там има един нощен клуб, който се казва «Кукумявката на Сейнт Джордж». Той ще ви чака. Застанете на бара, той ще ви се обади. Не се притеснявайте за времето… Той не иска да му звъните повече. Наблюдават ви.