Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Изолирането на група хора води до погрешни заключения. Нетърпими връзки. В миналото съм губил кадърни хора, защото други кадърни хора отказваха да ги приемат поради погрешни основания.

— Ами жените?

— Включих и жените в този термин, не съм ги изключвал.

— Аз имам много добри препоръки, доктор Маколиф, и ги получих със сериозни основания.

— Ще ви помоля да ми ги дадете.

— Нося ги със себе си — Алисън откопча голямата кожена чанта на скута си, извади два служебни плика и ги постави в края на бюрото на Маколиф, — това са препоръките ми, доктор Маколиф.

Алекс се засмя, докато посягаше към пликовете. Той вдигна очи към момичето и срещна погледа й. На лицето й бе изписано едновременно добродушно предизвикателство и молба.

— Защо отдавате толкова голямо значение на това проучване, госпожице Бут?

— Защото ме бива и мога да се справя с работата — отвърна тя простичко.

— Вие работите в Университета, нали?

— На непълен работен ден, лекции и лабораторни упражнения. Не съм на постоянно място… между другото това е мой избор.

— В такъв случай не го правите заради парите — заяви Маколиф.

— Ще ми свършат работа, макар че не съм отчаяна от безпаричие.

— Не мога да си представя, че вие ще бъдете отчаяна от каквото и да било — каза той с полуусмивка. Тогава Алекс забеляза, или поне така му се стори, че в погледа на момичето се мярна сянка, моментна угриженост, която изчезна също така внезапно, както се беше появила. Той инстинктивно продължи да настоява: — Но защо се спряхте на тази експедиция? Сигурен съм, че с вашата квалификация ще намерите други, вероятно по-интересни и несъмнено по-добре платени.

— Срокът ме устройва — отговори тя тихо след несъмнено колебание, — поради лични причини, които нямат абсолютно нищо общо с квалификацията ми.

— Имате ли причини да искате да прекарате продължителен период от време в Ямайка?

— Ямайка няма нищо общо. Със същия успех бихте могли да проучвате Монголия.

— Разбирам — Алекс остави двата плика обратно на бюрото.

Той преднамерено си придаде равнодушен израз. Момичето реагира.

— Добре тогава, доктор Маколиф. Това не е тайна сред приятелите ми. — Момичето хвана чантата в скута си. Тя не я стискаше; у нея нямаше никакво напрежение. Когато заговори, гласът й беше спокоен, както и погледът й. Тя отново се превърна в абсолютен професионалист: — Вие ме нарекохте «госпожица Бут». Това е неправилно. «Бут» е фамилията на мъжа ми. За съжаление трябва да кажа, че бракът ми не беше сполучлив; наскоро той се разпадна. Вниманието на добронамерените хора в такива моменти може да бъде досадно. Бих предпочела да съм извън обсега им.

Маколиф й върна спокойния поглед, като се опитваше да долови нещо зад думите й. Имаше нещо, но той нямаше да си позволи да любопитства повече; нейният израз му казваше това… професионално.

— Това не е най-същественото. Извинете ме. Но оценявам това, че ми го казахте.

— Дали вашето… чувство за дълг е удовлетворено?

— Ами, във всеки случай любопитството ми е задоволено. — Алекс се наведе напред, подпря се с лакти на бюрото и сви ръце под брадичката си. — Освен това, надявам се, че няма да ви прозвучи неуместно, вие ми дадохте възможност да ви поканя на вечеря.

— Мисля, че това ще зависи от степента на важност, която придавате на моето съгласие. — Гласът на Алисън беше любезен, но не хладен. А в очите й имаше симпатична закачливост.

— Честно казано, аз се старая да прекарам една вечеря или дълъг обяд… дори да си пийна солидно с онези, които смятам да наема. Но точно сега хич не ми се иска да си го призная.

— Това е много обезоръжаващ отговор, доктор Маколиф — каза момичето, а устните й бяха полуотворени в присъщата й полуусмивка. — С удоволствие ще вечерям с вас.

— Ще се скъсам от усилие да не бъда добронамерен. Мисля, че това изобщо не е необходимо.

— А пък аз съм сигурна, че вие никога не сте досаден.

— Това не е най-съществената ми черта.

Маколиф застана на ъгъла на «Хай Холборн» и «Чансъри» и си погледна часовника. Изработените от радий стрелки проблясваха в замъгления лондонски мрак; беше 11:40. Ролс-ройсът на Престън закъсняваше десет минути. А може би изобщо нямаше да се появи. Алекс беше получил инструкции, ако колата не дойде до полунощ, да се върне в «Савой». Щяха да му определят друга среща.

Понякога му се налагаше да си напомня чии секретни нареждания изпълнява, като се чудеше дали на свой ред е преследван. «Този начин на живот е скапан, помисли си той, постоянната информираност те притиска в лапите на страха.» Всички фикции за мрачния свят на конспирациите пропускаха основното унижение, присъщо на света — не съществуваше истинска независимост; това беше задушаващо.