Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Но когато се качих в апартамента си, почувствах нужда да погледна през прозореца.

Дръпнах завесата точно навреме, за да видя как колата на Джо отпрашва.

Телефонът ми зазвъня, преди да успея да пусна завесата. Знаех, че сигурно Джо ми звъни от колата си, но нямах какво да му кажа.

Взех си продължителен душ, седях под струята петнайсет или двайсет минути. Когато излязох изпод душа, телефонът пак звънеше. И този път не вдигнах. Същото отношение демонстрирах и към мигащата светлинка на телефонния секретар, а и към тихата мелодия, която се чуваше от джоба на якето ми, в което беше мобилният.

Метнах вечерята си в микровълновата. Отворих бутилката „Курвоазие“ и си налях пълна винена чаша от него, когато мобилният ми телефон отново поде проклетия си звън.

Издърпах го от джоба на якето си и изстрелях:

— Да — готова да продължа с: „Остави ме на мира Джо, разбра ли?“

Почувствах се страшно разочарована, когато вместо неговия глас чух гласа на партньора си.

Рич каза:

— Какво е нужно, за да те накара човек да си вдигнеш телефона, Линдси?

Беше ми сърдит, но не ме интересуваше.

— Бях под душа — сопнах се аз. — Доколкото ми е известно, това все още е позволено, нали? Какво има?

— Извършено е още едно нападение в „Блейкли Армс“.

За момент дъхът ми секна.

— Убийство?

— Ще ти кажа, щом пристигна. В момента съм на няколко преки оттам.

— Блокирайте сградата — казах му. — Никой да не я напуска!

— Да, сержант!

Изведнъж си спомних за последния с крос тренажора. Как можах да го забравя?

— Рич, не успяхме да поразровим около Бен Уайът.

— Не.

— Звънна ли в болницата?

— Да.

— В съзнание ли е?

— Починал е преди два часа.

Казах на Ричи, че ще се срещнем скоро и звъннах на Синди. Никой не отговори. Затворих телефона и го запратих на кухненския шкаф, за да не го изхвърля през прозореца. Микровълновата запиука, за да ми даде сигнал, че вечерята е готова.

— Ще полудея! — разкрещях се аз към таймера. — Направо откачам!

По дяволите всичко! Оставих брендито недокоснато на шкафа и вечерята си непокътната. Облякох се набързо, закопчах кобура си под мишницата и си метнах якето. Отново набрах Синди, открих я, обясних й какво се е случило.

После се втурнах към „Таунсенд“ и Трета.

В момента, в който влязох във фоайето в „Блейкли Армс“, си представях следващия си разговор със Синди. Нямаше да допусна да ми противоречи.

Щеше да дойде да живее при мен, докато намерим някое сигурно място за нея!

Синди чакаше на входа на сградата, а русите й къдрици бяха разпилени във всички посоки. Червилото й изглеждаше като сдъвкано.

— Иисусе! — възкликна тя. — Пак ли? Наистина ли се е случило отново?

— Синди — казах й аз, като влязохме във входа, — хората в сградата имат ли някакви предположения, носят ли се слухове? Подозират ли някого?

— Единственото, което чувам, е звукът от късането на хорските нерви наоколо.

Заедно взехме асансьора и ето ме отново пред един от апартаментите, а наоколо гъмжеше от униформени полицаи.

Конклин кимна на Синди, после ме представи на Ейдън Блаустайн. Беше висок бял младеж на около двайсет и две години, целият в черно: черни скъсани дънки, фланелка с надпис, риза, кожено яке с кръпки, а черната му коса, отзад къса, падаше над уплашените му кафяви очи.

Конклин каза:

— Господин Блаустайн е жертвата.

Синди се представи:

— Синди Томас, „Кроникъл“. Бихте ли произнесли името си буква по буква?

Въздъхнах. Момчето беше живо и без наранявания, но явно си беше изкарало акъла.

— Ще ми разкажете ли какво се случи? — попитах аз.

— Да пукна, ако знам! Отидох да си купя стекче бири към пет часа — каза той. — Видях една приятелка и се отбихме да хапнем. Като се върнах, апартаментът ми беше обърнат с главата надолу.

Конклин отвори вратата на жилището на Блаустайн, аз влязох в апартамента, Синди ме последва.

— Стой плътно до мен… — пошепнах.

— И не пипай нищо — довърши тя.

Апартаментът приличаше на магазин за електроника, който е бил връхлетян от надрусан носорог. Набързо преброих един компютър, три монитора, стереоуредба и сто и шест сантиметров екран на плазмен телевизор, който беше във вид на вторични суровини. Техниката не беше открадната — беше унищожена! Бюрото беше помляно, вероятно като допълнителна екстра.

Блаустайн каза:

— Отне ми години да събера цялата тази техника по мой вкус.