Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Точно така!

— Не сте направили рентген, за да откриете тумор, който може да притиска мозъка му?

— Не, разбира се.

— И как да сме сигурни, че господин Бринкли не е лъгал по време на тестовете, така че да се изкара невинен?

— Не може да излъже — каза Фридман, — тестовете са като детектор на лъжата. Те се повтарят по много различни начини и ако отговорите са последователни, пациентът казва истината.

— Докторе, вие ползвате тестовете, защото не можете да надникнете в ума на пациента, нали?

— Е, прави се преценка и на поведението.

— Разбирам. Доктор Фридман, срещали ли сте понятието „съзнание за вина“?

— Да. Отнася се за действията на личност, с които тя показва, че осъзнава вината за нещо, сторено от нея.

— Много добре казано, докторе — продължи Юки. — Ако някой застреля толкова хора, а после избяга, това не е ли проява на съзнание за вина? Не показва ли, че той осъзнава погрешността на извършеното деяние?

— Слушайте, госпожице Кастеляно, не всичко, което даден човек върши в такова състояние, е логично. Хората на ферибота са се разкрещели и са се втурнали към него с намерение да го нападнат. И той е побягнал. Повечето хора биха постъпили по същия начин.

Юки хвърли поглед към Дейвид, който кимна насърчително. Щеше й се с нещо да притисне Фридман, а нямаше с какво.

Но го откри.

— Доктор Фридман, професионалният ви нюх има ли значение за вашата преценка?

— Със сигурност. Инстинктът, интуицията са от значение в много области на познанието. Така че — да, използвах и интуицията си, не само официалния психологически протокол.

— А определихте ли дали господин Бринкли е опасен, или не.

— Разговарях с него преди и след лечението с риспердал. По мое мнение той не е опасен.

Юки сложи и двете си ръце на плота пред Фридман, погледна го в очите, забрави за всичко и всички в залата и заговори със страха, който изпитваше всеки път, щом погледнеше ненормалника, седнал до Мики Шърман.

— Доктор Фридман, вие сте разговаряли с обвиняемия, докато е бил зад решетките. Пробвайте инстинкта си с това: ще се чувствате ли спокоен, ако се прибирате у дома в такси заедно с господин Бринкли? Ще сте спокоен ли, ако трябва да отидете на вечеря в дома му? А ще се качите ли сам с него в асансьор?

Мики Шърман скочи.

— Възразявам, господин съдия. Тези въпроси трябва да се отхвърлят и игнорират.

— Приема се — изръмжа съдията.

— Приключих с този свидетел, господин съдия — каза Юки.

В 8:30 тази сутрин Мириам Девайн взе пощата от кутията в коридора и я внесе в кътчето за закуска.

Със съпруга й тъкмо се бяха върнали в квартала си Пасифик Хайтс след десет прекрасни дни круиз в Средиземно море. Бяха се откъснали от телефони, телевизия, вестници и сметки.

Искаше й се да загърби поне за няколко дни ежедневието и ваканцията да продължи още малко. Стига да можеше.

Мириам направи кафе, размрази и запече две канелени рулца, после предприе атака срещу насъбралата се поща, като подреждаше рекламните дипляни вдясно, сметките вляво, а всичко друго — зад чашата си с кафе.

Видя белия пощенски плик, адресиран за семейство Тайлър, и го втъкна в купчината „всичко друго“. После продължи работата си, написа чекове и хвърли излишната поща. Джим влезе в кухнята.

Мъжът й, който си пиеше кафето прав, каза:

— Боже, никак не ми се ходи в офиса. Ще е същински ад, дори никой още да не знае, че съм се върнал.

— Ще ти направя кюфтета за вечеря, скъпи. Любимите ти.

— Добре. Поне нещо, което да очаквам с нетърпение.

Джим Девайн излезе от къщата и затвори външната врата. Мириам приключи с пощата, изми чашите и чиниите, обади се на дъщеря си, а после звънна на съседката си Елизабет Тайлър.

— Лиз, миличка! С Джим се прибрахме снощи. Някакво писмо за вас е пуснато в нашата кутия. Защо не се отбиеш, хем да си побъбрим?

Стоях заедно с Конклин в дневната на семейство Тайлър. Само преди петнайсет минути съседката Мириам Девайн беше предала бележката от похитителите.

Тя беше произвела ефект на емоционална ядрена бомба за Елизабет Тайлър, а и за мен имаше същия ефект.

Спомних си, че огледах къщата на Девайн в деня на отвличането. Беше в кремав цвят, викторианска, много приличаше на къщата на семейство Тайлър. Говорих с икономката на семейство Девайн — Гуадалупе Перес. Беше ни казала на развален английски, че семейство Девайн отсъстват.

Преди девет дни не бих могла да си представя, че Гуадалупе е взела писмо, пъхнато под вратата на къщата, и го е притурила към останалата поща на семейство Девайн.