Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Наричайте ме Айк — каза свидетелят. — Като всички.

— Добре, Айк — съгласи се добродушно Мики. — Откъде познаваш господин Бринкли?

— Бяхме заедно в „Напа Стейт“.

— Това не е колеж, нали? — каза Шърман, като се усмихваше на свидетеля и премяташе няколко монети в джоба си.

— Не, лудница е — ухили се Айк.

— Психиатрия, нали?

— Точно така.

— Знаеш ли защо е бил настанен там?

— Разбира се. Беше в депресия. Не искаше да яде. Не искаше да стане от леглото. Сънуваше кошмари. Сестра му беше починала. Когато го настаниха в болницата в Напа, изобщо не му се живееше.

— А откъде разбра, че Фред е депресиран и склонен към самоубийство?

— Той ми го каза. А и знаех, че е на антидепресанти.

— И колко години прекара с Фред?

— Около две години.

— Разбирахте ли се с него?

— Естествено, той беше голям сладур. Точно затова знам, че не е възможно да е искал да убие хората на ферибота.

— Възразявам! Господин съдия, няма връзка — извика Юки. — Настоявам последните думи на свидетеля да бъдат заличени от протокола.

— Приема се, да се заличат.

— Айк — попита Шърман насърчително, — за времето, през което познаваше Фред Бринкли, той проявявал ли е жестокост?

— Боже, не. Кой ви каза подобно нещо? Беше много спокоен. Нали затова са лекарствата. Взимаш си хапчето и никакви лудости повече.

Юки се изправи на прокурорската банка и подръпна гънките на раираната си пола, като междувременно си мислеше, че Кинтана й прилича на кукла на конци с тази налудничава усмивка и с тези дрехи, с които изглеждаше, сякаш си е навлякъл целия асортимент от някоя улична разпродажба.

Май всичко беше в негова полза. Съдебните заседатели се усмихваха, харесваха го, тоест харесваха и Бринкли.

Тя попита:

— Господин Кинтана, а вие защо бяхте в психиатрията?

— Заради натрапчиви обсебващи състояния. Нищо страшно. Просто това ми отнема цялото време, защото непрестанно събирам разни неща…

— Благодаря ви. Вие психиатър ли сте?

— Не, но със сигурност познавам някои.

Юки се усмихна, а заседателите се захилиха. Трудно би могла да представи показанията на Кинтана в неприятна светлина, без да ги настрои срещу себе си.

— С какво се занимавате, господин Кинтана?

— Мияч на чинии съм в „Джейд кафе“ на „Брайънт“. Ако искате чистота, най-добре назначете някой с моето заболяване за мияч.

— Разбирам — каза Юки всред смеха, с който реагира публиката. — А имате ли някаква медицинска подготовка?

— Не.

— Преди днешния ден кога се видяхте за последен път с господин Бринкли?

— Преди около петнайсет години. Той излезе от психиатрията през осемдесет и осма или там някъде.

— И от тогава до сега не сте общували?

— Не.

— Значи, ако междувременно са му направени две лоботомии и сърдечна трансплантация, вие няма как да го знаете.

— Ха-ха, това е смешно. Хм, вярно ли е?

— Мисълта ми, господин Кинтана, е, че шестнайсетгодишното момче, което наричате „сладур“, се е променило. Вие същият ли сте, какъвто сте били преди петнайсет години?

— Е, сега съм събрал повече неща.

Публиката избухна в смях, дори и сред заседателите се чуваше сподавен кикот. Юки също се усмихна, за да покаже, че не е лишена, опазил Бог, от чувство за хумор.

Когато тишината се възстанови, тя каза:

— Айк, вие се изказвате за психическото състояние на господин Бринкли като приятел, нали? Не се опитвате да твърдите, че е отговарял на официалното понятие „невменяем“, нали? Че не е различавал добро от зло?

— Не, нямам представа дали е така.

— Благодаря, господин Кинтана. Нямам повече въпроси.

Следващият свидетел на Шърман, доктор Санди Фридман, тръгна по пътеката към свидетелското място. Той беше добър психиатър, завършил „Харвард“, и приличаше на такъв с очилата си марка „Брукс Брадърс“ и с физиономията си като на Лиам Нийсън.

— Доктор Фридман — каза Шърман, след като свидетелят се закле и се представи, — имали ли сте възможност да говорите с господин Бринкли?

— Да, три пъти за времето, през което беше задържан.

— Поставихте ли диагноза?

— Да. По мое мнение той страда от шизоафективно разстройство.

— Как го установихте?

Фридман се облегна на стола си, за да формулира отговора. После заговори:

— Шизоафективното разстройство се проявява в мисленето, настроението, поведението — те са с елементи на параноидна шизофрения. Може да се приеме като вид биполярно разстройство.