Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Никой не би могъл да се досети, но мен ме гризеше съвестта.

— Колко добре се познавате със семейство Девайн? — попита Конклин Хенри Тайлър, който обикаляше наоколо бесен.

На всяка свободна повърхност и по стените имаше снимки на Мадисън — бебешки снимки, семейни портрети, снимки, направени на празници.

— Не са те, разбирате ли? Семейство Девайн не са извършили престъплението — крещеше Тайлър. — Мадисън я няма! — Стискаше с ръце главата си и ходеше напред-назад. — Твърде късно.

Обърнах очи към бюфета и се взрях в едрите букви, които можех да разчета от метър и половина разстояние.

ДЪРЖИМ ДЪЩЕРЯ ВИ.

АКО ПОТЪРСИТЕ ПОЛИЦИЯТА, ТЯ УМИРА.

АКО ПОЧУВСТВАМЕ НЯКАКЪВ НАТИСК, ТЯ УМИРА.

СЕГА МАДИСЪН Е ЖИВА И ЗДРАВА, ЩЕ ОСТАНЕ ЖИВА И ЗДРАВА, ДОКАТО СИ МЪЛЧИТЕ.

ТАЗИ СНИМКА Е ПЪРВАТА. ВСЯКА ГОДИНА ЩЕ ПОЛУЧАВАТЕ НОВА СНИМКА НА МАДИСЪН.

МОЖЕ ДОРИ ДА ВИ СЕ ОБАДИ ПО ТЕЛЕФОНА.

МОЖЕ ДОРИ ДА СЕ ВЪРНЕ У ДОМА.

БЪДЕТЕ РАЗУМНИ. БЪДЕТЕ ДИСКРЕТНИ.

ЕДИН ДЕН МАДИСЪН ЩЕ ВИ Е БЛАГОДАРНА.

Снимката на Мадисън, която придружаваше бележката, очевидно беше извадена на домашен принтер около час след отвличането. Детето изглеждаше чисто и здраво, носеше синьото палто и червените обувки.

— Дали ще разбере, че не сме получили бележката. Дали ще разбере, че не сме искали да го предизвикаме.

— Нямам представа, господин Тайлър, не бих могла наистина да…

Елизабет Тайлър ме прекъсна, жилите на врата й се изопваха от напрежение, щом заговореше.

— Мадисън е най-умното и лъчезарно момиченце. Тя пее, свири на пиано, има най-прекрасния смях. Дали не е изнасилена? Да не би да е вързана в някое мазе? Да не би да е гладна и на студено? Наранена ли е? Страх ли я е? Вика ли ни? Чуди ли се защо не сме при нея? Или всичко това е минало и е в Божиите ръце? Само това си мислим, господа полицаи. Трябва да знаем какво се е случило с дъщеря ни. Трябва да постигнете повече, отколкото смятате, че можете — каза Елизабет Тайлър. — Трябва да я върнете у дома.

На бюрото в найлонов джоб се намираше бележката на похитителите, така че и двамата с Конклин я виждахме.

АКО ПОТЪРСИТЕ ПОЛИЦИЯТА, ТЯ УМИРА.

АКО ПОЧУВСТВАМЕ НЯКАКЪВ НАТИСК, ТЯ УМИРА.

Тези думи ни потресоха, не можехме да се дистанцираме от усещането, че като сме работили по случая, всъщност вероятно сме причинили смъртта на Мадисън.

На обяд, когато дойде Дейв Станфорд, предадохме бележката на ФБР. Джейкъби поръча пай от пицария „Престо“. Конклин придърпа стол за Станфорд и му показахме нашите досиета.

След час всичко вече опираше до едно: общото между семейство Уитън в Бостън и семейство Тайлър в Пасифик Хайтс беше „Уестуд Реджистри“.

Започнахме да се обаждаме на хората от списъка, който ни остави Мери Джордан. Отне ни известно време, но приключихме.

Конклин и Маклийн потеглиха с колата на Станфорд. А ние с Джейкъби отново щяхме да бъдем партньори за един ден.

Щеше да ми е приятно да гледам познатата физиономия до себе си, да наблюдавам как тежкото му туловище се мъчи да се настани на шофьорското място.

— Извинявай за забележката, обаче изглеждаш, сякаш са те влачили по корем — каза той.

— От този проклет случай направо се поболях! Но след като повдигна въпроса, Джейкъби, искам да те питам нещо. Не ти ли е хрумвало поне веднъж да ме излъжеш, когато изглеждам отвратително?

— Не, нищо подобно.

— Сигурно това е едно от нещата, които ми харесват у теб.

— Хайде, не ме четкай — засмя се той, зави рязко по „Ломбард“ и паркира колата.

През следващите пет часа намерихме и разпитахме четирима клиенти и бавачки, свързани с „Уестуд Реджистри“. Когато слънцето освети облаците на запад, които на тази светлина приличаха на розов захарен памук, се събрахме с Маклийн и останалите в Съдебната палата.

Срещата беше безсмислена, защото за цялото време на разпитите не бяхме чули друго, освен хвалби за „Уестуд Реджистри“ и техните супербавачки.

Около седем часа вечерта се разделихме, за да продължим на другия ден сутринта. Пресякох „Брайънт“, изкарах колата си от паркинга и потеглих към Потреро Хил.

Светлини блещукаха в целия град, когато паркирах пред милата си родна къща.

Бях вече с ръка на дръжката на колата, когато нещо закри светлината откъм отсрещния прозорец на автомобила.

Сърцето ми заби лудо, когато подадох глава, а от тъмното изплува нечия фигура. Отне ми няколко секунди да разбера какво става. И дори тогава не повярвах на очите си.