Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— С какво се занимавате? — попита Синди.

— Дизайнер съм на уебсайтове и игри. Това чудо струва някъде към двайсет и пет хилядарки.

— Господин Блаустайн — обърнах се към него, — когато излязохте, отключена ли оставихте вратата?

— Никога не оставям вратата отключена.

— Господин Блаустайн оставил музиката включена, когато излязъл от апартамента — допълни Рич.

Гласът му беше спокоен, но не ме гледаше.

— Някой оплаквал ли се е от музиката? — попитах.

— Днес ли?

— Когато и да е.

— Само неприятни обаждания от един човек.

— Кой е този човек?

— Питате дали ми е казал името си? Дори „добър ден“ не ми казваше. Първата му реплика винаги беше: „Ако не изключиш тази гадост, ще те убия!“ На няколко пъти ми се обади. И следващите пъти не бяха закани, а проклятия за мен и за децата ми.

— Имате ли деца? — попитах аз, защото ми беше трудно да си го представя.

— Не, той проклинаше децата, които бих могъл да имам в бъдеще.

— Вие какво направихте?

— Аз ли? Аз знам такива ругатни, каквито този пич никога не е чувал. Бих му различил гласа, ако го бях чувал някога. Слухът ми е толкова добър, че си заслужава да го застраховам. Обаче не познавам онзи, който ми звъни. А познавам всички, които живеят в тази сграда. Дори нея познавам — посочи той Синди. — Вие сте от третия етаж, нали?

— Твърдите, че никой друг в сградата не се е оплаквал от шума?

— Не, първо, работя само денем, и второ — пускането на музика е разрешено до единайсет вечерта. Освен това никога не пускам музиката силно.

Въздъхнах, откопчах мобилния си телефон и се обадих в криминалната лаборатория. Попаднах на началника на нощната смяна и му обясних, че ни е необходим.

— Има ли някого, при когото можете да останете тази нощ? — попита Рич.

— Ами…

— Е, не бива да оставате тук. За известно време апартаментът ви е местопрестъпление.

Блаустайн огледа развалините от апартамента си, младото му лице потрепваше от оценката на щетите.

— Не бих останал тук тази нощ, дори да ми платите.

Синди, Рич и аз свързвахме уликите, докато слизахме с асансьора към фоайето.

— Кучетата, пианото, тренажорът… — изброи Рич.

— Апартаментът на уебдизайнера… — допълни Синди.

— Все едно и също — казах аз. — Свързано е с шума.

— Да — съгласи се Рич, — който и да е този маниак, шумът го прави агресивен.

Казах:

— Рич, съжалявам, че така ти се троснах одеве, имах много лош ден.

— Няма нищо, Линдси. Щом приключим с този случай, и двамата ще сме по-добре.

Вратите на асансьора се отвориха и ето че отново се озовахме във фоайето. В момента мястото беше претъпкано с около двеста озверели наематели.

Синди извади бележника си и се придвижи по-близо до домоуправителя, Конклин й отваряше път. Аз се влачех отзад и най-сетне стигнахме до портиерната.

Някой извика: „Тишина!“ — и когато глъчката утихна, казах:

— Аз съм сержант Боксър, няма нужда да ви казвам, че в тази сграда се случи поредица от тревожни инциденти…

Изчаках да отшумят оплакванията, че полицията не си върши работата, после продължих с обяснението, че повторно ще разпитаме всеки и че никой няма разрешение да напуска, докато не му бъде изрично позволено.

Мъж с побеляла коса вдигна ръка и се представи като Анди Дърбридж.

— Сержант, може би имам информация, която ще ви е от полза. Днес в пералното помещение видях един човек, когото не бях срещал досега. По ръцете си имаше нещо като следи от ухапване от куче.

— Можете ли да го опишете? — попитах аз.

Усетих напрежение в стомаха си, но като добър знак.

— Беше висок около метър и седемдесет, мускулест, с кестенява коса, леко плешив, около трийсетгодишен. Вече огледах, но не го виждам тук.

— Благодаря, господин Дърбридж — казах. — Някой може ли да се сети за името на човек, който да отговаря на това описание?

Дребна млада жена с къдрици с карамелен оттенък си проправи път през тълпата, за да стигне до мен.

Очите й бяха изблещени, а лицето — неестествено бледо, явно от страх.

— Аз съм Поршия Фокс — каза ми тя. — Сержант, може ли да поговоря с вас насаме?

Излязох извън сградата заедно с Поршия Фокс.

— Мисля, че познавам този, когото описа господин Дърбридж — каза ми госпожица Фокс. — По описанието ми прилича на човека, който обитава апартамента ми денем.

— Съквартирант ли ви е?

— Не и официално — каза жената и завъртя очи. — Наемател е на трапезарията ми. Денем работя. Той работи нощем. Като разминаващи се влакове сме, нали разбирате?