Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Като начало — каза Конклин.

Изглеждаше уморен. Вероятно и двамата изглеждахме така.

Ренфру извади тесен бележник от джоба на ризата си, тънък бележник, нещо като предшественик на преносимите компютри. Той ни изнесе кратък словесен доклад за ангажиментите си от предишните дни на север от Сан Франциско, без да се запъва, като спомена времето преди, по време и след като Паола беше умряла, както и имената на потенциалните клиенти, с които се беше срещал.

— Мога да ви преснимам това — предложи той.

По скалата за тревога от едно до десет моята интуиция подсказваше седем. Ренфру изглеждаше прекалено добре подготвен и трениран.

Приех предложението му да преснима графика си и го попитах за местонахождението на жена му по това време.

— Тя прави обиколка из Германия и Франция — каза Ренфру. — Нямам точната й програма, понеже тя си я прави при самото пътуване, но очаквам да се върне следващата седмица.

Попитах го:

— Имате ли някаква представа кой би искал да навреди на Мадисън или Паола.

— Никаква — отвърна Ренфру. — Всеки път, щом включа телевизора, виждам поредна история за отвличане. Направо виртуална епидемия. Паола беше очарователно момиче и аз съм дълбоко потресен от смъртта й. Всички я харесваха. Само веднъж съм виждал Мадисън — продължи Ренфру. — Защо някой ще иска да убие такова съкровище? Нямам представа. Смъртта й е ужасна, ужасна трагедия!

— Защо смятате, че Мадисън е мъртва? — сопнах се аз.

— Не е ли? Просто предположих… Извинете, грешка на езика. Надявам се да я намерите жива.

Когато си тръгвахме, Мери Джордан, администраторката на Ренфру, стана от бюрото си и ни последва до вратата.

Щом излязохме навън, където утринният въздух носеше миризмата на риба от близкия пазар, Джордан докосна ръката ми.

— Моля ви — пошепна бързо, — да идем някъде, където можем да поговорим, трябва да ви кажа нещо.

Върнахме се в Съдебната палата след петнайсет минути. С Конклин и Мери Джордан седнахме в схлупената мрачна столова. Тя стискаше чаша кафе, без да пие от нея.

— След като вие си тръгнахте тогава, преди господин Ренфру да се върне от пътуването, реших да поогледам вътре. И открих това — каза тя и извади от чантата си преснимана страница от счетоводна книга. — От регистъра е, те така го наричат.

— Къде намери това, Мери? — попита Конклин.

— Открих ключа за личния офис на Ренфру. Там пазят регистъра.

Обадих се в прокуратурата да потърся помощник областния прокурор Кати Валой. Осведомих я, а тя каза, че ще приключи след минута.

Тя беше от хората, за които една минута наистина означаваше една минута. Дойде в столовата и аз й представих Мери Джордан.

— Сержант Боксър или полицай Конклин искали ли са от вас да търсите такива материали?

— Разбира се, че не.

— Ако някой от тях ви е помолил да го сторите — каза Валой, — това ви прави агент на полицията, така че ще трябва да изключим документа, от който сте преснимали тези материали, като доказателство, ако се стигне до процес.

— Направих всичко по своя инициатива — потвърди Джордан, — така че Бог да ми е на помощ.

Валой се усмихна и каза:

— Линдси, все някога трябва да се обядва! — помаха ми с пръсти и излезе от столовата.

Помолих Мери да ми даде да разгледам листа и тя ми подаде таблица, в която имаше графи като „Назначения“, „Клиенти“, „Такси“. Всички вписвания бяха за настоящата календарна година.

Списъкът с назначения беше съставен от женски имена, повечето на чужденки. Имената на клиентите в по-голямата си част съдържаха „господин“ или „госпожа“, а таксите се нижеха в петцифрени числа.

— Всички изредени момичета са били настанени в семейства през тази година? — попитах аз.

Мери кимна, каза ми:

— Спомняте ли си, разправях ви за Хелга — едно от момичетата от агенцията, което изчезна преди около осем месеца? Беше по времето, когато те бяха в Бостън.

— Спомням си.

— Е, погледнах в регистъра. Ето я — каза тя и посочи с пръст на страницата. — Хелга Шмит. А и хората, при които е работила, също са тук. Пенелопи и Уилям Уитън.

— И? — окуражи я Конклин.

— Според регистъра семейство Уитън имат дъщеря на име Ерика. Тя е математически гений, на четири години е, а решава задачи за прогимназията. Прегледах информацията за тяхното семейство в интернет и открих това интервю в „Бостън Глоуб“. — Още един лист изскочи от чантата на Мери Джордан. Тя сложи разпечатката от вестника на масата, обърна я така, че да можем да я прочетем, а докато четяхме, накратко обясни: — Публикувано е в раздела „Живот“ миналия май. Господин Уитън е винен критик, със съпругата му са дали интервюто в своя дом. Ето тук — каза Джордан, като посочи към края — господин и госпожа Уитън казват на репортера, че дъщеря им Ерика е отишла да живее в Англия при сестрата на госпожа Уитън. И била частна ученичка. — Изглежда ми толкова странно. Направо е невероятно. Семейство Уитън наема бавачка. Бавачката внезапно напуска, а те изпращат дъщеря си в Европа. Ерика е само на четири години. Семейството може да си позволи всички учители и бавачки тук. Защо ще я изпращат толкова далече?