Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Няколко ченгета разговаряха на тротоара. Поздравиха ни, когато показахме значките си. „Домът на майката“, каза ни един униформен.

Айлийн Рей се приближи до вратата. Тя беше бяла, малко над трийсет години, висока към метър и седемдесет и пет, бременна — вероятно в осмия месец — и изглеждаше ужасно уязвима. Тъмната й коса беше вързана на опашка, лицето й беше подуто и зачервено от плач.

Представих й Конклин и себе си, а госпожа Рей ни покани вътре, където един техник от ФБР монтираше подслушвателно устройство в телефона.

— Полицията се отнесе много съпричастно, ние сме страшно благодарни — каза госпожа Рей и ни посочи диван и фотьойл, на които да седнем.

Дневната беше препълнена с украсени кутии, кошници, клетки за птици, изсушени цветя, както и със сгънати кашони, натрупани на пода, близо до кухненската маса. Всепроникващата миризма на лавандула донякъде оприличаваше жилището на Рей с магазин за подаръци.

— Работим у дома — каза госпожа Рей в отговор на въпроса, който още не бях задала, — eBay.

— Къде е съпругът ви? — попита Конклин.

— Скоти и един агент от ФБР обикалят наоколо заедно с Браяна — отговори тя. — Съпругът ми се моли на Господ да намерим Чарли някъде да се скита изгубен. Колко ли е ужасен! — извика Айлийн Рей. — Боже мой, какво ли изживява! Кой може да го е отвлякъл? — попита тя с пресипнал глас. — И защо?

С Конклин нямахме отговор на този въпрос, но я засипахме с въпроси — питахме я за редовните й маршрути, за отношенията й с нейния съпруг, а също защо портата към двора е била отворена.

Попитахме я също дали някой — приятел, роднина или непознат — е проявявал прекалено или неуместно внимание към Чарли.

Нищо от онова, което тя ни каза, не осветли ситуацията.

Айлийн Рей усукваше носна кърпичка в ръцете си, когато Скот Рей се прибра с агента от ФБР и бавачката, момиче с бебешко лице, тийнейджърка.

С Конклин се разделихме, той разпита Скот в детската стая, аз се затворих с Браяна в кухнята. За разлика от европейския внос на „Уестуд Реджистри“ Браяна Кърни беше второ поколение американка, местно момиче, което живееше на три пресечки и се грижеше за Чарли почасово.

С други думи, Браяна беше детегледачка.

Браяна ревна с дълбоки сърцераздирателни ридания, когато я притиснах с въпроси за познанствата, които поддържа, за приятеля й, а също за интереса на външни хора към живота на семейство Рей и към навиците им.

Най-сетне затворихме бележниците си и казахме довиждане, напускайки уютната къща точно когато електрическите свещници на прозорците светнаха.

— Момичето няма нищо общо с отвличането — казах аз.

— Нищо у съпруга не ме смути — съобщи партньорът ми. — Прилича на похищение от педофили.

— Да, прекалено е лесно да отвлечеш дете. Перверзникът казва: „Искаш ли да видиш една играчка?“ Детето се приближава. Той го натиква вътре и потегля. Няма свидетели. Няма улики. А сега — казах аз — започва дългото чакане на телефонно обаждане… което не се осъществява.

Шестгодишният Чарли Рей беше отвлечен преди повече от седем часа, а похитителите още не се бяха обадили на родителите. За разлика от семейство Тайлър, семейство Рей бяха от социално-икономическата категория, която обикновено не е мишена за отвличане с цел откуп.

А това беше много лошо.

Седнахме в офиса на капитан Хименес и агентът от ФБР Дейвид Станфорд ни запозна със случая. Станфорд беше синеок, с прошарена опашка и бе работил под прикритие по друг случай, преди да бъде прехвърлен на настоящия.

Взех една листовка от бюрото на капитана, изучих прекрасните кръгли очи на Чарли Рей, бебешките му зъбки, късо подстриганите тъмни къдрици.

Дали тялото му ще бъде открито след седмици или месеци в кофа за боклук, или в плитък гроб? Или пък ще бъде изхвърлено на брега след някоя буря?

Когато срещата приключи, се обадих на Маклийн, за да го информирам. После агент Станфорд ни качи, за да ни закара до летището. При една отбивка на магистралата Станфорд предложи да спрем за по питие в „Мариот ЛАКС“ преди полета ни. Искаше да узнае всичко за Мадисън Тайлър и отвличането й.

Колкото до мен, бях готова да ударя едно питие. Даже и две.

В „Латитюд 33“ барът и ресторантът бяха пълни. Обсъждахме Мадисън на бира и фъстъци, после Станфорд ни разказа за ужасяващо отвличане на дете, върху което работил преди няколко месеца.

Десетгодишно момиче било отвлечено на улицата, както се прибирало у дома след училище. Било открито 24 часа по-късно — изнасилено и удушено, оставено на олтара в една църква със събрани като за молитва ръце. Убиецът все още не бил открит.