Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Защо не ми се обажда Джо?

Сложих си белия хотелски халат, отидох в стаята, проверих празната гласова поща на мобилния си телефон, както и онемелия телефонен секретар у дома.

Бяха изминали шест дни от срещата ми с Джо.

Наистина ли нещата между нас са приключили?

Повече никога ли нямаше да го видя? Защо не ми се обажда?

Пуснах пердетата, отгърнах обточената със златен кант завивка, нагласих възглавниците. Легнах си замаяна от виното и душа.

Когато затворих очи, си дадох сметка, че избледняващият образ на Джо е изместен от други, по-непосредствени фантазии.

Върнах се само половин час назад във времето, когато Рич ме държеше в обятията си. Върнах се към момента, когато да танцувам с него се превърна от приятно в твърде приятно преживяване, когато бях обгърнала врата му с ръце и се бях притиснала към него.

В тези усещания няма нищо нередно, си казах. Ние сме просто хора, и аз, и той, това е съвсем естествена реакция в случая — бяхме сами двамата.

Стресна ме потропване по вратата.

Сърцето ми подскочи, когато чух потрепването за втори път.

Затегнах колана на халата и изтичах боса. През шпионката видях Рич Конклин. Беше с прозрачна найлонова шапка за баня!

Докато отключвах, се смеех с глас, а ръката ми се разтрепери, когато отворих вратата. Беше по панталон, синята му памучна риза бе разкопчана до диафрагмата. В юмрука си стискаше хотелска четка за зъби, размахваше я като малко бяло знаме.

— Дали ти се намира някаква паста за зъби, Линдси. Намерих какви ли не козметики, но не и паста за зъби.

Сериозният му вид, съчетан с налудничавия въпрос и шапката за баня ме сразиха. Отворих широко вратата, казах:

— Аз също нямам паста за зъби в банята, но мисля, че си нося в чантата.

Вратата се затвори зад мен и като понечих да си взема чантата, която бях пуснала на пода, се спънах в една от обувките си.

Рич ме хвана за лакътя, за да ме задържи, и ето ни очи в очи. Сами в хотелска стая в Ел Ей. Свалих му шапката за баня. Кичурите светлокестенява коса се разпиляха над красивото му лице, той изтърва четката за зъби на земята. После с двете ръце на кръста ми ме притегли към себе си.

— Имам само един проблем с тази организация на работата ни — каза той, — но голям.

Рич се наведе да ме целуне и аз почувствах, че го желая. Ръцете ми го прегърнаха, а устните му намериха моите. Първата целувка отключи химическа експлозия.

Прилепих се до него, докато ме полагаше на леглото в затъмнената стая. Спомням си, че лежах под него, а пръстите ни се преплитаха, неговите ръце притискаха моите към леглото, той шепнеше името ми тихо и нежно.

— Исках да сме заедно, Линдси, още преди да знаеше името ми.

— Винаги съм знаела името ти.

Исках го до болка, имах и правото да му се отдам. Но когато младият ми красив партньор отвори халата ми и залепи устни върху гърдите ми, в главата ми сякаш засвири сирена, задействана от пристъп на паника.

Не беше редно. Никак не беше редно.

Чух се да прошепвам:

— Ричи, не.

Закрих се с халата, а Рич се извъртя настрани, задъхан и зачервен. Гледаше ме в очите.

— Извинявай — каза той.

— Не се извинявай! — взех ръката му и я задържах до бузата си, захлупена с моята. — И аз го искам като теб. Обаче сме партньори, Ричи. Трябва да сме всеотдайни един към друг. Само че не по този начин.

Той изпъшка, когато казах:

— Никога повече няма да го правим.

Ударих с чукчето по вратата на „Уестуд Реджистри“ в тази мрачна утрин след завръщането ни от Ел Ей. Кръглолик мъж отвори точно в момента, в който дойде и Конклин. Беше около петдесетгодишен, русоляв с бели кичури и ясни сиви очи, които ме пронизваха през очилата без рамка, закрепени на орловия му нос.

Дали има нещо общо с отвличането на Мадисън Тайлър?

Дали знае къде е тя?

Показах му значката си, представих себе си и партньора си.

— Да, аз съм Пол Ренфру — каза мъжът на вратата. — Вие вероятно сте инспекторите, които са идвали тук преди няколко дни.

Казах му, че сме ние и искаме да зададем няколко въпроса за Паола Ричи.

Ренфру ни покани вътре, а ние последвахме спретнатия домакин по коридора до зелената врата, която миналия път бяхме видели заключена.

— Заповядайте, седнете — обърна се към нас Ренфру.

С Конклин се настанихме на един от малките дивани под прав ъгъл в края на уютния офис. Ренфру придърпа за себе си стол.

— Предполагам, че искате да знаете къде съм бил, когато е била отвлечена Паола — каза ни Ренфру.