Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

С Конклин бяхме при строителната площадка под Форт Пойнт, голямото тухлено укрепление, построено в края на Санфранциския полуостров по време на гражданската война, което се възправяше сега в сянката на моста Голдън Гейт.

Влажният вятър хвърляше вълни към брега и хладната утрин се усещаше като много студена.

Аз треперех и от студа, и заради онова, което току-що бяхме открили.

Закопчах си якето, пъхнах ръце в джобовете. Брулещият вятър насълзи очите ми.

Един оксиженист, който работеше по поддръжката на моста, дойде с чаши кафе от „боклукчийския камион“ — фургон за храна, който се намираше извън ограждението между строителната площадка и градската част.

Името на оксижениста бе Уейн Мъри. Той ни разказа как, когато тази сутрин дошъл на работа, видял нещо странно да виси на скалите под форта.

— Отначало помислих, че е чайка — обясни тъжно той. — Когато се приближих, видях във водата ръка. Преди не съм виждал труп.

Чу се пристигането на коли, през вратата на ограждението заприиждаха мъже, смееха се и си приказваха. Това бяха работници от строежа, от техническата поддръжка, имаше и няколко ченгета от охраната.

Помолих ги да отцепят района.

Обърнах очи към тъмната купчина долу на скалите под дигата, една бяла ръка и един крак се носеха в разпенената вода, устремена към океана.

— Не са изхвърлили трупа на това място — каза Конклин. — Шансът тялото да бъде забелязано е прекалено голям.

Хвърлих бегъл поглед към силуета на полицая от охраната на моста, който патрулираше с полуавтоматична AR-15 в ръка.

— Да. В зависимост от времето и от приливите може да е била хвърлена от някой кей. Явно извършителите са смятали, че морето ще я отнесе.

— Ето го и доктор Джи — каза Конклин.

Медицинският експерт беше доста бодър рано сутринта, влажната му бяла коса носеше следи от гребена, беше с импрегниран гащеризон, а носът му розовееше под очилата.

Той и един от асистентите му тръгнаха напред, а ние се присъединихме. Залитахме по назъбените скали на 45-градусовия склон, докато се спуснем четири-пет метра надолу към залива.

— Почакайте! Внимателно! — викна доктор Германюк, докато приближавахме тялото. — Не искам някой да падне и да разбута нещо.

Ние останахме на място, а доктор Джи се спусна по стръмните скали, приближи се до тялото и сложи инструментите си на земята. Като си помагаше с фенерчето, той започна предварителния оглед.

Имах доста добра видимост към тялото. Лицето на жертвата беше потъмняло и раздуто.

— Кожата е охлузена — извика ми доктор Джи. — Била е във водата няколко дни, достатъчно дълго, за да се разкапе.

— Има ли рана от изстрел?

— Трудно е да се каже. Изглежда сякаш е била бутната от скалите. Ще й направя цялостен рентген, щом я докараме в лабораторията.

Доктор Джи направи снимка на тялото по два пъти от всевъзможни ъгли, а светкавицата му проблясваше на всеки две-три секунди.

Обърнах внимание на облеклото на жертвата — тъмно палто, пуловер с висока яка, къса коса, подстригана на венец.

Преди два дни бях видяла снимката в шофьорската й книжка, докато преглеждах портфейла й.

— И двамата знаем, че е Паола Ричи — каза Конклин, като гледаше тялото.

Кимнах. Само дето вчера се бяхме провалили и бяхме разбили сърцата на двамата Тайлър с погрешните си заключения.

— Така е — съгласих се. — Обаче ще го повярвам едва когато получим окончателна идентификация.

Клеър се беше изправила в леглото, когато влязох в болничната й стая. Тя протегна ръце и аз я прегърнах, а тя каза:

— По-полека, сладурче, имам дупка в гърдите, забрави ли?

Отдръпнах се, целунах я по двете бузи и седнах до нея.

— Нещо ново казва ли твоят доктор?

— Каза, че съм голямо, силно момиче и… — Клеър се разкашля. С едната ръка пред устата, тя вдигна другата, накрая успя да каже: — Боли ме само когато кашлям.

— Че си голямо, силно момиче и?… — притиснах я аз.

— Ще се оправя. Ще се измъкна оттук в сряда. После известно време ще полежа вкъщи. А след това вече ще съм отново във форма.

— Слава Богу!

— Мисля си за Бог, откакто онзи задник ме простреля, когато и да беше това. Като не съм на работа, губя представа за времето.

— Случи се преди две седмици, гълъбче. Две седмици и два дни.

Клеър бутна кутия шоколадови бонбони към мен и си взех първия, който ми попадна.

— Да не си спала в багажника на колата си? — попита ме тя. — Или си сменила Джо с осемнайсетгодишен любовник?