Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Налях вода за двете, сложих сламка в чашата на Клеър, подадох й я и й казах:

— Не съм го сменила. По-скоро го освободих.

Веждите на Клеър подскочиха.

— Не! Не си го направила!

Обясних й какво се случи, през цялото време сърцето ми се късаше. Клеър ме гледаше обезпокоено, но нежно. Зададе няколко въпроса, но като цяло ме остави да си излея душата.

Налях още малко вода. После си прочистих гърлото и обясних на Клеър как съм с нов ранг в управлението.

В очите й видях огромна изненада. Отново.

— Изхвърлили са те на улицата и си разкарала Джо по едно и също време? Тревожа се за теб, Линдси. Спиш ли достатъчно? Вземаш ли витамини? Храниш ли се нормално?

Не. Не. Не.

Хвърлих се обратно на креслото, когато влезе сестра, която носеше табла с вечерята и лекарствата на Клеър.

— Заповядайте, доктор Уошбърн. Изпийте ги!

Клеър глътна хапчетата и бутна подноса, щом сестрата излезе от стаята.

— Гадостта за днес — пошегува се тя.

Днес бях ли яла? Май не. Присвоих си яденето на Клеър, задъвках преварения грах и кюфтето и бях стигнала до сладоледа, когато успях да й кажа, че сме идентифицирали тялото на Паола Ричи.

— Похитителите са застреляли бавачката веднага щом са отвлекли детето и нея. Но не са могли да се отърват от тялото доста дълго. Обаче, гълъбче, само с това разполагаме. Нямаме представа кой го е извършил, с каква цел или къде са отвлекли Мадисън.

— А защо тези боклуци не са се свързали с родителите?

— Това е въпрос за един милион долара. Твърде дълго няма искане за откуп. Надали искат парите на семейство Тайлър.

— По дяволите!

— Точно така.

Пуснах пластмасовата лъжица на подноса и се изтегнах отново в креслото, загледана в празното пространство.

— Линдси?

— Смятам, че са убили Паола, понеже тя е свидетел на отвличането.

— Логично.

— В такъв случай, щом Мадисън е свидетел на убийството на Паола… няма да оставят и детето живо.

Синди Томас напусна апартамента си в „Блейкли Армс“, прекоси улицата на ъгъла и закрачи към офиса си в „Кроникъл“ на пет пресечки от дома й.

Два етажа над апартамента на Синди мъж на име Гари Тенинг имаше неприятна сутрин. Тенинг стисна ръбовете на бюрото в работната си стая и се опита да потуши гнева. В двора, пет етажа по-надолу, едно куче лаеше непрестанно. Всяко остро излайване пронизваше тъпанчетата му като кама.

Той познаваше това куче.

Казваше се Барнаби, рат териерът на Марджъри Глин, глупачка с цвят на косата като помия, самотна майка. Детето й се казваше Оливър. Тя живееше заедно с него на приземния етаж и ползваха двора, сякаш им е бащиния.

Тенинг отново притисна тапите за уши от мек восък, които прилепваха плътно в слуховите канали. Но чуваше лаенето на Барнаби и през тапите.

Тенинг прокара опакото на ръката си по тениската, безмозъчното лаене на кучето продължаваше да прави на пух и прах желанието му за тишина.

Пръстите и устните му бяха започнали да треперят, а сърцето му биеше бясно.

Мътните да го вземат.

Не може ли човек да иска малко спокойствие?

На екрана пред него се нижеха стройни редове — това беше шеста глава от книгата му „Отчетност. Статистически компендиум на двайсети век“.

Тази книга беше много повече от хрумване или забавление. „Отчетност“ беше неговият смисъл на живота и негово завещание. Той дори пазеше с благоговение писмата от издателите, които бяха отхвърлили предложението му да публикуват книгата. Прилежно вписваше отказите в една счетоводна книга, като прибираше оригиналните писма в папка в касата си.

Щеше да се посмее, когато „Отчетност“ бъдеше публикувана, когато станеше справочник за учените по цял свят — а също за бъдещите поколения.

Никой нямаше да му отнеме това.

Докато Тенинг внушаваше на Барнаби най-сетне да млъкне, очите му се спуснаха по колонките от цифри: броя на фаталните мълнии от 1900 година насам, сантиметрите паднал сняг във Върмонт, проверените засмуквания на крави от торнадо — и внезапно боклукчийски камион започна шумния си път по пресечката.

Имаше чувството, че кънтящият му череп ще се сцепи.

Обаче не беше луд.

Просто реакция на ужасната атака към сетивата му. Той притисна с ръце ушите си, но квиченето, стърженето, металните вибрации пак проникваха. А на всичко отгоре те провокираха Оливър.

Проклетото бебе.

Колко пъти го беше прекъсвало това бебе?

Колко пъти мислите му бяха прекъсвани от гадното псе?