Джей Баркер - И пета ще умре

— О, по дяволите. Пак ли тази гадина? — въздъхна Дънлийви. — Нямам кой знае какво за казване относно престъплението. Спипана е да бърка по чужди джобове. Мъжът каза, че и преди са го пребърквали и има навика да си проверява от време на време портфейла, когато е на обществено място. Жената леко го е бутнала на минаване и той посегнал към портфейла, открил липсата му и я сграбчил за ръката. Крадлата се противопоставила с яростно драскане по лицето му и му се разкрещяла, просто нещо от рода на „Няма да дойда с теб, пусни ме! Няма да ти позволя да ме нараниш пак, дойде ми до гуша!“, това привлякло вниманието на няколко местни момчета, които празнували Хепи ауър в съседния бар. Измъкнали се навън, разделили двамата и се захванали да смачкат от бой онзи тип.

— Мамка му — възкликна директорът.

— Счупили му две ребра, избили три зъба и хубаво му насинили физиономията. Можело е и да бъде по-зле, но съпругата му излязла на свой ред, видяла съпруга си в сбиването и се разкрещяла… — Дънлийви си пое дъх и продължи. — Писък номер две стигал местните да излязат от режим неучтивост и единият сграбчил малката ни джебчийка, преди да изчезне сред тълпата. Турист видял местният да я хваща, помислил, че има намерение да я нарани, и за малко да се сбие с него, за да му я изскубне. Появили се полицаи и разделили всички участници в схватката, пратили ги по ъглите в белезници, докато разнищят ситуацията… — Детективът Прикри телефона и кресна нещо на някого. Портър не разбра какво точно. След секунда Дънлийви продължи. — Нямах честта да се срещна с госпожа Доу, преди да я върнат в щаба и да я настанят в една от залите ни за разпити. Към този момент разговорът определено беше станал монолог. Пообработих я малко, не стигнах изобщо доникъде и после тя изигра номера с адвокатката.

— Сара Уернър.

— Аха, тази същата.

Мъжете се смълчаха. Директорът погледна Портър, който кимна, после погледна към телефона.

— Благодаря ти, Рик. Ако ни потрябва още нещо, ще ти звънна.

— Прекрасно, гледай да го направиш.

Разговорът прекъсна, директорът Вайна натисна копчето за изключване и се облегна отново в креслото си.

Трудничко ще е да те вкараме да я видиш. Като цивилен ще трябва да убедиш Джейн Доу да се види с теб и да те вкара в списъка си с посетители. Като детектив няма начин да я посетиш, освен ако адвокатката й не го разреши. И в двата случая в близкото бъдеще ти предстои да прескочиш през доста препятствия.

Портър се поинтересува:

— А къде мога да намеря Сара Уернър?

Ден трети, 8:53 ч.

Безформена тъмнина, малки искрици цвят и прашинки се въртяха във въздуха и танцуваха в полезрението й. Лариса Бийл се претърколи и посегна към завивката си, за да я придърпа над главата.

Събота.

Днес нямаше училище.

Нямаше училище, което значеше, че може да си поспи. Нямаше училище и следователно можеше да се зарови под дебелата завивка и да спи до обяд или дори до по-късно, стига да иска. Майка й беше на работа днес. Къщата беше празна и тиха. След това си спомни, че има час за шофьорски курс. Беше си нагласила алармата. Която скоро щеше да се включи. Дотогава обаче можеше да поспи. Посегна за завивката, но не я напипа.

Акустиката в стаята й се струваше странна. Непознато електрическо бръмчене, работещи уреди…

Лариса вече беше ставала.

Беше излизала от къщи.

Спомняше си как стига до ъгъла в студа, за да се срещне с инструктора и да се качи в колата.

Матракът й беше студен и твърд. Постелята вонеше отвратително.

— Искаш ли малко мляко? Донесох ти мляко.

Гласът беше мек, колеблив, глас на непознат. Лариса отблъсна съня и насили очите си да се отворят. Когато клепачите й затрепкаха, ужасно тежки и уморени, около тях забуча болка, сякаш някой вършееше в главата й със стик за голф и я стискаше.

— Може и да е топло, но топлото е хубаво. Харесвам топло мляко.

Инструкторът я беше инжектирал с нещо. Ама че гадост. Веднага след като Лариса си закопча колана, усети убождане в бедрото и остра болка. Спомни си как погледна надолу, видя иглата, зърна как мъжът натиска буталото на спринцовката.

И после — нищо.

Сега се вгледа в мрачното мазе, в спускащите се по стълбите отсреща сенки, от които я делеше телена мрежа.

Лариса седна и за малко да се прекатури пак по гръб, а пред очите й затанцуваха ярки бели точици, които впоследствие отминаха. Стаята беше тъмна. Единствената светлина вътре идваше от горния край на стълбите.