Джей Баркер - И пета ще умре

— Тоест, била е удавена, така ли? Някой й е причинил това, нали?

— Боя се, че да.

Госпожа Рейнолдс сведе поглед към пода.

— Искам да ви попитам дали е страдала, но май вече знам отговора, а и не съм сигурна дали искам да го чуя, изречен на глас. Така де, някой я е отвлякъл преди седмици. Знаете ли кога се е удавила? Знаете ли какво е правило това чудовище с бебчето ми през останалото време?

Наш също сведе поглед към пода.

— Към момента не знаем конкретни подробности. Надявахме се да успеем да ви съобщим, преди…

— Преди да го чуя от друг източник? Много благородно от ваша страна, но тези журналисти… какво да се прави.

— Има ли начин да се свържете със съпруга си? Може би трябва да му се обадим? Да му кажем да се прибере?

Погледът на майката отново се изпразни, докато проумее казаното. Портър беше виждал и преди същата отнесеност. Хора, които са силно травматизирани, понякога леко се откъсват от реалността. Наблюдават събитията около тях, вместо да ги изживяват. Госпожа Рейнолдс кимна и извади мобилен телефон от гънките на одеялото на дивана. След няколко секунди прошепна „Гласова поща“, а после се втренчи в пода, докато оставяше съобщение.

— Флойд? Аз съм. Моля те, прибери се у дома, скъпи. Те… Полицаите са тук. Намерили са момиченцето ни.

Тя прекъсна обаждането и пусна телефона отново на дивана.

Хлопна задната врата и в дневната нахлу малко момченце, след което по кухненския под оставаха снежни следи. Облечено в тъмносиня грейка с пухкава жълта шапка, шал и черни ръкавици, то надали беше на повече от седем-осем години.

Мамо? Някой е направил снежен човек в двора ни!

Госпожа Рейнолдс го погледна, после се обърна към Рейнолдс и Наш.

— Не сега, Брейди.

— Мисля, че снежният човек е ранен!

— Какво?

— Той кърви!

Ден втори, 9:12 ч

Доскоро Лили беше сама, но сега вече не беше.

Мъжът слезе по стълбите и просто стоя там поне две минути, гледаше я. Държеше нещо в ръка, но тя не успя да различи какво е.

Когато най-накрая заговори, гласът му беше тих, културен и с внимателно репетирани реплики.

— Не си изпила млякото.

Тя наистина не беше, нямаше и намерение да го пие. Нямаше да яде или пие нищо, което този човек възнамеряваше да й предложи. По-скоро щеше да умре от глад, отколкото да приеме нещо от него.

— Защо не си?

Тя не отговори, само се уви още по-плътно в завивката, като се притискаше в най-вътрешния ъгъл на клетката си.

— Не е необходимо това тук да е неприятно. Не и ако не искаш да стане. Предпочитам да ти е удобно и да си спокойна. Достатъчно топло ли ти е?

До стената отдясно бяха разположени отоплителната система и бойлерът за къщата. Отоплението се включваше и изключваше, откакто тя се събуди, но сега мълчеше. Отдушникът от едната му страна беше насочен към клетката на Лили и всъщност беше много топло. Тя обаче не възнамеряваше да каже това на похитителя си.

— Ако ти стане студено, просто ми дай знак!

Мъжът излезе от сенките в подножието на стълбите и приближи клетката. Странно, каза си Лили, колко бързо бе започнала да смята клетката за своя . Сякаш й предлагаше убежище от заплахата навън. При приближаването на мъжа тя се благодари за телената мрежа и металните винкели, които ги разделяха, и за защитата, която предлагаха. Със свободната си ръка посегна зад гърба си и се вкопчи в мрежата, като я стисна, а студената стомана се вряза в кожата й.

Мъжът застана на светло и Лили успя да го огледа добре. Кожата му беше невероятно бледа, с цвета на хартия — различаваше се плетеницата вени на шията му, като малка пътна мрежа по бузите и челото. Носеше черна плетена шапка, смъкната ниско на челото, която покриваше цялата му коса — ако изобщо имаше такава. Веждите му бяха тънки, почти липсваха. Когато Лили видя очите му, й се прииска да не го беше правила. Начинът, по който той я гледаше… дълбок поглед, мътносив. Това бяха очи на старец, потънали зад катаракти и перде. Той обаче не изглеждаше стар, най-много на трийсет. Очите не си пасваха, не бяха естествени. Дясното й се стори по-тъмно от лявото, кървясало. Лили искаше да отклони очи, но не желаеше да му достави това удоволствие. Не искаше да показва слабост.

— Извинявам се за вида си. Не се чувствах добре. Днес обаче е добър ден. Обещавам ти, не съм заразен. Моля те, не се бой — каза той със силно фъфлене.

Лили се впи здраво в мрежата и се зарадва на болката, която я разсейваше. Стисна зъби и вирна брадичка, решителна и твърда.