Джей Баркер - И пета ще умре

Смяташе, че към дневника трябва да се подхожда от съвсем различен ъгъл. По-скоро да го считат за списък на факти, в които Бишъп иска другите да повярват, независимо дали са истина или не. До разкриването на истината щеше да доведе осъзнаването защо е пожелал да им предаде това конкретно послание, а не самия текст на дневника.

Пул избърса очи и погледна през малкия люк. Гледаше как облаците отстъпват на зеленината отдолу, пътищата и сградите се очертават ясно и летището се появява пред погледа, следвано от пистата. Когато колесникът на самолета докосна асфалта, това се случи с опитно разтърсване, едва забележимо, нищо общо с бурния полет само преди няколко часа.

Докато се насочваха към федералния хангар в северния край на летището, бял джип излезе от малкия паркинг до сградата — неговата кола за затвора.

Пул си взе дневника и беше отворил малкия люк на самолетчето, още преди то да спре напълно.

— Получих доста интересно обаждане от полицията тази сутрин. Желаеш ли да научиш какво ме питаха?

Червен мохер.

Такъв беше пуловерът днес.

Докторът беше ял за закуска палачинки или вафли. Под яката му имаше малко петно от сироп. Надушвах захарта. От това огладнявах. Хапнал бях зърнена закуска и мляко, несъмнено любими, но определено не толкова хубави като палачинките и вафлите.

Липсваха ми палачинките на майка. Тя правеше страхотни палачинки.

— Ансън, пак се отнесе. Когато някой ти говори, трябва да се опитваш да се съсредоточиш върху гласа му. Помага да гледаш човека в очите и да се опиташ да затвориш кранчето на дрънкането в главата си.

Гледах доктора в очите, макар че всъщност не го виждах.

Можех да гледам и право през него, ако пожелая, точно както съвсем лесно можех да надзърна и в главата му и…

— Ансън.

Надушвах сиропа във въздуха.

Погледнах Огълсби в очите.

И се усмихнах.

— Да, докторе?

— Желаеш ли да чуеш какво ме попитаха полицаите?

— Да, докторе. Желая го извънредно силно.

Той погледна към бележките си.

— Обади се детектив Уелдърман от Грийнвилското управление. Каза, че са ходили няколко пъти до къщата ти да разпитат съседите ви… — той порови пак в бележките си. — Семейство Картър, Саймън и Лиса. Очевидно не са се връщали у дома. Това е накарало ченгетата да проверят работното място на Картър и се оказа, че не е ходил на работа от известно време. Съпругата му, която не работи, изглежда, също е изчезнала.

Докторът не отлепи очи от бележника си още малко, оглеждаше текста, но после ме погледна и се намръщи.

— Значи имаме четирима възрастни, включително родителите ти, които или са в неизвестност, или мъртви. Три трупа, открити след ужасния пожар в къщата ти — който вече е потвърден палеж — и имаме едно момче, което очевидно не умее да плаче, изоставено и сега седящо срещу мен в кабинета ми… — той пак си свали очилата, но този път не го правеше демонстративно. Смъкна ги от носа си и ги остави да паднат на гърдите. — Трябва да ти кажа, Ансън, това не изглежда добре. Никак не изглежда добре. Полицията несъмнено е възмутена. Желаят да говорят с теб. Просто си умират да поговорите. Разбира се, казах им, че това няма да стане. Ти си малолетен и под моите грижи, и няма да те подложа на такова нещо… — Той се наведе напред и понижи глас. — Няма и час след като затворих телефона на детектив Уелдърман, получих обаждане от онзи окръжен прокурор, за когото ти споменах преди известно време. Помниш ли го? Онзи, който искаше да поговори с майка ти. Каза ми, че би било в мой интерес да позволя на полицията да те разпита, в мое присъствие, разбира се. Беше извънредно настоятелен. Поиска да види и бележките ми. Казах му, че разговорите ни са абсолютно поверителни и всичко, което си ми казал, се смята за тайна и няма начин да му ги покажа. Удържах фронта, Ансън. Удържах го за твое добро. Но тези хора — полицията, главният прокурор… те явно смяташ че си замесен в случилото се и ако трябва да съм честен, не си ми казал нищо, което да ме накара да повярвам в обратното. Мога да удържам вълците само до едно време, Ансън. Налага се да ми кажеш какво всъщност стана.

Ножът ми пак се намираше на бюрото му. Не мисля, че го беше оставил от предишния път, понеже днес беше на ъгъла на плота, съвсем близо до мен, а не там, където докторът го сложи вчера. Можех да се пресегна за него, ако исках. Можех да го извадя от найлоновото пликче и да го забия в шията на добрия доктор, преди да успее да надраска „потенциално опасен“ в малкото си тефтерче и определено преди да успее да го подчертае.