Джей Баркер - И пета ще умре

Мобилният на Клеър звънна. Тя го извади от джоба си.

— Софи Родригес — тя натисна зелената слушалка. — Софи? На високоговорител си. Заедно с Клоз съм и Наш е на другата линия.

Жената дишаше тежко, останала без дъх.

— Къде си? При мен е Гейбриъл Дийгън. Изникна нещо…

Ден четвърти, 12:58 ч.

Полетът от Грийнвил до Ню Орлиънс отне малко над три часа. Над Алабама попаднаха в лека турбуленция, от която G4 направо щеше падне от небето. Малкото самолетче издаваше звуци, каквито човек не иска да чува по време на полет — скърцане, стенания и скрибуцане. Макар че Пул беше опитен пътник, това стигаше да му опъне нервите, стига да го забележеше, разбира се. Нищо подобно. По време на целия полет той остана напълно погълнат от дневника на Бишъп.

Пул изгълта малката тетрадка, прелистваше всяка страница по-бързо от предишната и когато стигна до края, започна да се връща през различни страници, които беше подгънал в ъгълчето — онези, свързани с имота в Южна Каролина, езерото и описанията на къщата и караваната. Освен това подгъна и страниците, които се отнасяха до родителите на Бишъп.

Накрая на практика беше подгънал всички.

Какво, по дяволите, трябваше да си мисли за това?

Защо Портър беше задържал дневника?

Защо наистина го беше задържал?

Не можеш да си играеш на Господ, без да си се запознал с дявола.

Думите нахлуха обратно в съзнанието на Пул като товарен влак.

Колко навътре беше готов да нагази Портър?

По-голямата част от дневника му се струваше искрена, но в текста имаше нещо странно. Не само дребни подробности като фолксвагена, гниещ на алеята вместо споменатото оригинално порше, както и караваната в задния двор вместо къщата, която Бишъп беше приписал на съседите им, семейство Картър. Имаше и още нещо, заложено по-дълбоко. Целият текст излъчваше аура на приказка, онова типично трепкане на реалността, която пресича границата между документалните факти и внимателно измайсторената измислица. Някъде в това трептене бе скрита истината, в това Пул беше сигурен. Думите бяха на малко момче, спомените на дете, което е обикаляло този имот, живяло е там, било е част от него — без съмнение. Светът, видян през детски очи, беше много по-различен от този на възрастните, а историята беше документирана по съответния начин. Пул обаче беше запознат с почерка на Бишъп. Беше го изучавал внимателно. И почеркът на човек еволюира с времето, също като самия пишещ. Несъмнено намира корени в детството ни, но със съзряването някои ъгли се заострят, а ранните остри елементи могат да се изгладят. Детският почерк неизменно притежава мекота, колебливост, докато мозъците ни си припомнят как трябва да изглежда буква или дума, преди да я нанесем на хартия. С остаряването това изчезва и прибягваме повече до подсъзнанието си. Детският почерк, макар да изглежда нечетлив, е обикновено щателно изписан, бавно изваян, а възрастните бързаме през думите, ползваме съкратени пътища. В Куантико Пул беше посещавал поредица курсове по анализ на почерка и онова, което неизменно му правеше впечатление, беше разликата между почерците на дете и възрастен.

Тук езикът, изборът на думи и потокът на мисълта — всички те бяха очевидно дело на дете, но почеркът сам по себе си принадлежеше на възрастен. Пул беше сигурен, че ако сравни дневника със сегашни писмени мостри на Бишъп, този факт ще се потвърди, Бишъп беше написал дневника наскоро. Не само първата страница, в която се подиграваше на полицията, а цялата тетрадка, но се беше опитал да придаде на историята звученето на детския глас.

Тази мисъл — тази основна мисъл! — караше агента да се съмнява във всичко прочетено.

Пул беше сигурен, че голяма част от дневника е истина.

Но вярваше също така и че отделни сегменти не са.

Бишъп не беше написал всичко това просто за да разкаже историята си. Беше създал дневника, за да контролира разказа, да посее семена в умовете на онези, които прочетат думите му, да си играе с хората, които го преследват. От току-що прочетеното агентът остана убеден само в едно — разчлененото тяло, което откриха в езерото, най-вероятно принадлежеше на Саймън Картър. Как трупът му беше попаднал там и кой в крайна сметка го беше убил, не можеше да се определи по текста, а само по улики, които в крайна сметка щяха да доведат до отговора.

Дневникът не даваше обяснение за другите пет трупа на дъното, нито осигуряваше такова за онези, открити в къщата, и дори не споменаваше пожара. Единствените ясни моменти в него бяха онези, в които Бишъп искаше преследвачите му да вярват — да им се доверят щеше да е опасно. Пул нямаше намерение да го прави.