Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Аварията е тук — каза той със спокоен глас, сякаш правеше това всеки ден. — Трябва да се отстрани веднага.

Без да разбира какво точно става, охранителят видя как той натисна бутона на малкия флакон и покри охранителната камера с черен спрей, който затъмни напълно обектива.

— Какво е това? — попита той с вперени в камерата очи, опитвайки се да схване смисъла на процедурата. — Какво правите с обектива?

Без да си дава сметка какво се случва, почувства, че му прилошава, всичко наоколо се завъртя и когато се свести, вече лежеше проснат на земята, а натрапникът седеше над него. Опита се да насочи оръжието към нападателя, но „Узи“-то незабавно му беше отнето, което се случи и с радиостанцията.

— Какво правите?! — извика смаян той. — Полудяхте ли? — Опита се да се претърколи по пода в последен опит да се измъкне. — Пуснете ме!

Охранителят усети, че е здраво заклещен в ръцете на Сикариус, и колкото и да се дърпаше, не можеше да се освободи от железния му натиск. Помисли си, че нападателят има добри умения по джудо или класическа борба, тъй като, изглежда, познаваше всички техники на обездвижване на противника.

— Тихо! — прошепна Сикариус в ухото му. — Не мърдай!

Охранителят се чувстваше парализиран, и то не по своя вина. Помисли си, че всеки момент ще получи помощ от централата за сигурност, но веднага си спомни, че нападателят бе напръскал камерата с черна боя, и тогава разбра защо беше използвал спрея. Обективът беше зацапан и от централата щяха да решат, че това е някаква повреда. Тоест трябваше да разчита на себе си; нямаше кой да му помогне.

— Какво искате? — попита той със съзнанието, че беше оставен изцяло на милостта на нападателя. — Защо правите това?

Устните на Сикариус бяха долепени до дясното ухо на охранителя.

— Дай ми паролата — прошепна той с плашещо мек тон. — Трябва да вляза вътре.

— Да не сте полудели? Искате да влезете в Кодеш ха Кодешим ?

— Паролата.

Охранителят гневно поклати глава.

— Не я знам! — извика той. — Само президентът я има. Аз само охранявам вратата. Усети, че нападателят движи ръката си, и миг по-късно съзря огромно острие, което танцуваше пред очите му.

— Паролата.

— Вече ви казах, че не я знам! — изкрещя мъжът. — Аз съм само охранител!

С рязко движение Сикариус хвана жертвата си и я вдигна, принуждавайки я да седне.

Дръпна въжето, което носеше на кръста си, и овърза тялото на мъжа, като обездвижи и ръцете.

След като обезвреди охранителя, той се изправи и отиде до вратата. Провери дали има ключ в ключалката и го завъртя, затваряйки достъпа до фоайето. После донесе един стол и заклещи с него дръжката на вратата, като по този начин подсили блокирането на входа. Отстъпи две крачки назад и огледа работата си. Вратата не беше кой знае колко обезопасена и можеше да бъде разбита, ако някой беше твърдо решен да влезе. Все пак, предвид практичните подбуди, от които се ръководеше, това устройство щеше да му осигури спокойствието, от което се нуждаеше.

Върна се до пленника и го огледа от глава до пети, въртейки сиката в ръцете си.

— Не ме принуждавай да те питам отново — предупреди Сикариус, сочейки блиндираната врата, която водеше до Кодеш ха Кодешим . — Каква е паролата?

— Вече ви казах, че не я знам — отвърна охранителят с предизвикателен тон. — Аз само охранявам.

Сикариус извади бяла ролка от джоба на панталона си и разви едно парче, което отряза с кинжала. Беше ролка скоч. Приближи лентата до лицето на пленника и я залепи върху устата му. Охранителят вече не можеше да говори. След това го ритна силно, поваляйки го отново на земята, наведе се и сграбчи китката, която се подавате между въжетата.

Хвана я здраво, притискайки я към пода с дланта надолу. След това приближи сиката до кутрето му и силно натисна. Охранителят започна да стене и да се гърчи, но не можеше да се освободи, нито да извика. С бързи движения Сикариус започна да реже пръста му и кръвта потече по пода на струйки.

— Ммм! — стенеше охранителят с изхвръкнали от ужасната болка очи. — Хммм!

След няколко секунди пръстът му беше отрязан. Жертвата отчаяно ридаеше, очите му бяха кървясали, дишаше тежко и лицето му беше покрито е капчици пот, но звуците, които издаваше, бяха заглушени от лентата скоч, която запушваше устата му. Нападателят изчака няколко секунди, оставяйки мъжа да се успокои и да възстанови дишането си, и накрая се взря в очите му с леден поглед.

— Паролата?