Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Какво?

— Името, гравирано върху този саркофаг — настоя тя. — Какво означава?

Томаш тръсна глава и се взря в нея, сякаш се беше завърнал в настоящето.

— Yehoshua bar Yehosef ? — попита той. — Не знаете ли какво означава?

— Разбира се, че не! Обяснете ми, моля.

— Йешуа , син на Йосиф.

Валентина го погледна неразбиращо; очевидно името не й говореше нищо.

— Йешуа. И какво?

— Йеошуа е остаряла форма на Йешуа . Това, разбира се, е пълното име, но юдеите използвали умалителни имена. Вместо Йеошуа те казвали Йешу .

Погледът на италианката беше все така празен. Всичко това изобщо не й се струваше забележително.

— И?

Португалецът хвърли бърз поглед към Аркан, сякаш искаше да се увери, че беше разбрал правилно. Леко горделивото изражение на президента на фондацията го потвърди.

Отново се обърна към Валентина и най-накрая й отговори.

— Йешу е Исус — обясни той. — Разбирате ли?

Валентина се ококори.

— Моля?

— Исус, син на Йосиф.

Веднага след като блиндираната врата се затвори, въоръженият мъж, който охраняваше Кодеш ха Кодешим , съзря неканения гост и го заговори.

— Имате ли нужда от помощ?

Не можеше да се каже, че Сикариус беше изненадан; в крайна сметка беше трениран да се справя с неочаквани ситуации и вероятността някой да го забележи беше предвидена. Затова имаше и готов отговор.

— Повикаха ме от службата по поддръжка — каза той, пристъпвайки уверено във фоайето. — Изглежда, тук има технически проблем.

Внимателно се огледа наоколо. Трябваше да изглежда така, сякаш търси източника на аварията, докато всъщност проверяваше мястото, за да събере информацията, която би му позволила да действа ефикасно. На тавана имаше охранителна камера, насочена към блиндираната врата с кръглия прозорец.

— Проблем ли? — учуди се охранителят. — Какъв проблем? От централата за сигурност не са ме уведомили.

— Нередности с електричеството — обясни Сикариус, докато още шареше с поглед във всички посоки, за да открие нещо, което евентуално би застрашило операцията.

— Късо съединение или нещо такова. Тук няма ли нещо повредено?

Охранителят извади радиостанция, която носеше на гърдите си.

— Ще проверя в централата — каза той, изненадан от създалата се ситуация. — Трябваше да ме уведомят.

Натрапникът си даде сметка, че радиостанцията беше друга заплаха. Особено в този момент, когато охранителят се свързваше с централата за сигурност. Това беше нещо, което бе по-добре да избегне; можеше да възникнат неудобни въпроси.

— Тук не е ли Едем ? — попита Сикариус, като повтори името, произнесено от мъжа, който го беше заговорил в градината. — Не сте ли забелязали някаква повреда?

Охранителят повдигна вежди.

— Това е Ковчегът — съобщи той. — Аварията в Едем ли е?

— Така ми казаха.

— Тогава сте сбъркали мястото.

Сикариус придоби ядосано изражение.

— О, по дяволите! — извика той. — Имам магазин за електрочасти в Назарет и бях повикан спешно, за да ви помогна. — Направи неопределен жест с ръка, сякаш се е провалил. — Мисля, че се загубих! Никога не съм влизал тук, а това място е огромно!

Въоръженият мъж се усмихна и вече успокоен, върна радиостанцията на мястото й. Обяснението му се струваше правдоподобно; комплексът наистина беше голям и той самият се беше заблудил първия път, когато влезе тук.

— Разбирам объркването ви — каза той, докато вадеше от джоба си лист хартия.

Разгъна го и показа плана на комплекса, като го сложи на пода, за да се вижда по-добре.

— Виждате ли тази сграда? — посочи един участък, отбелязан в схемата. — Това е Ковчегът — мястото, където се намираме сега. — Премести пръста си до съседния участък. — Едем е тук.

Сикариус сложи ръка на сърцето си в знак на дълбока благодарност.

— Много благодаря!

Охранителят го изпрати до изхода и се сбогува. Известно време наблюдава как се отдалечава и се върна на поста си до блиндираната врата, която водете към Кодеш ха Кодешим .

Онова, което нямаше как да знае, бе, че „електротехникът“ не си беше тръгнал.

Вместо това той се беше върнал и в този миг стоеше облегнат на вратата към фоайето.

Сикариус се готвеше да атакува.

Тримата посетители смаяно зяпаха Арпад Аркан, сякаш не вярваха на ушите си. Домакинът им отвръщаше с усмивка, доволен от ефекта на разкритието, което току-що беше направил.