Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Беше свършил добра работа.

Групичката се забави на вратата. Главният инспектор на полицията натискате настойчиво звънеца, а тримата му подчинени започнаха да оглеждат прозорците на сградата на фондацията, като че ли искаха да разберат дали има някого вътре. Историкът поглеждаше часовника си и разговаряте с италианката. Сикариус я огледа. Хубава жена, заключи той; приличаше на онези красавици, които понякога се появяваха по френските филми — с тъмни коси и котешки очи.

Вратата се отвори.

— Полиция!

Гросман размаха значка пред секретарката, за да потвърди легитимацията си. Чернокосото момиче примигна, смутено от вида на толкова много специални агенти и коли със сирени пред входа на фондацията, и отстъпи назад.

— С какво мога да ви помогна?

Арни Гросман прекрачи прага с походката на човек, който владее положението.

— Искаме да говорим с Арпад Аркан — заяви той. — Тук ли е?

— Един момент, моля.

Секретарката отиде до телефона и набра някакъв номер. От другата страна явно й отговориха, защото тя заговори много бързо, почти истерично. След това замълча, кимна и затвори. Върна се във фоайето и махна на посетителите.

— Моля да ме придружите.

Качиха се на първия етаж и се натъкнаха на внушителната фигура на президента на фондацията, застанал с ръце на кръста на края на стълбището; гъстите му вежди бяха недоверчиво свъсени — поза на войник, който посреща врага си. Здрависаха се хладно. Аркан стисна ръката на Гросман и удостои останалите само с кимване. Когато видя Валентина, той не скри своята неприязън. Очевидно италианката не беше добре дошла тук, но тя не показа и най-малко притеснение от това.

Домакинът заведе посетителите в кабинета си. Тъй като там имаше само два стола, а те бяха шестима, секретарката отиде да донесе още столове. Докато се настаняваха, Томаш се загледа в папирусите и листовете пергамент, окачени в рамки по стените, като се опитвате да отгатне от кога датират; прочете няколко реда на иврит и на гръцки, които му заприличаха на цитати От Стария завет. Прецизността и старанието, вложени в текста на един пергамент, изглежда, изразяваха професионализма на Александрийската школа, което означаваше, че става въпрос за много ценен екземпляр; друг ръкопис му се спори византийски, от по-късен период и не толкова интересен. Междувременно всички се настаниха и португалецът се почувства длъжен да последва примера им, като седна на единствения свободен стол.

— Е, на какво дължа тази повторна визита? — попита Аркан, вече наместен в креслото си зад бюрото. — Предполагам, че е свързано с тримата убити учени…

Гросман се прокашля.

— Правилно предполагате — потвърди той и кимна към Валентина. — Неотдавна получихме молба от полицейските служби в Италия, Ирландия и България да сътрудничим в международно разследване, ръководено от инспектор Феро от Италианската криминална полиция, със съдействието на професор Нороня, историк в Нов лисабонски университет.

— Вече се запознахме — ядосано промърмори президентът на фондацията. — Идваха тук онзи ден.

— Информираха ме — каза израелският полицай. — Но разбрах също, че по някакво съвпадение трите жертви са се запознали точно тук, в тази сграда, по време на срещата си с вас.

Гросман замълча и задържа изпитателен поглед върху събеседника си.

— Така е наистина.

— Три месеца по-късно тримата учени са били убити — добави сухо главният инспектор и присви очи. — Странно съвпадение…

Аркан се размърда в креслото си, явно смутен от последната забележка.

— Това са инсинуации — каза той, полагайки усилия да контролира гласа си. — Нямам никаква вина за случилото се. Съжалявам за тяхната смърт и ако можех да върна времето, изобщо нямаше да ги поканя.

— Сигурно — каза Гросман. — Проблемът е, че съвпаденията не свършват тук. — Той посочи към Валентина и Томаш. — Часове след като нашите колеги са дошли да разговарят с вас и вие сте ги изхвърлили, професор Нороня е бил нападнат от непознат в хотелската си стая.

Домакинът впери поглед в Томаш; ако не беше изненадан, то поне добре се преструваше.

— Какво?

Португалецът повдигна гипсираната си ръка и протегна врат, за да покаже превръзката си, като се насили да се усмихне.

— Това са доказателствата.

Главният инспектор на израелската полиция не сваляше поглед от събеседника си, сякаш изучаваше реакциите му.

— Още едно съвпадение, не мислите ли? — попита загадъчно той. — Вие сте се ядосали, изгонили сте ги от фондацията и след няколко часа някой ги напада.